Тарикатите и справедливостта

В квартала ни направиха велоалеи. Хубави, гладки, с ей такива рисунки на велосипедисти по тях, за да е ясно предназначението им. Сложиха им и пешеходни пътеки напряко, за да покажат на всички, че са като пътните платна, само че с друг вид превозни средства. Да, обаче хората ги използват, за да се разхождат по тях, майки бутат колички, пенсионери пристъпват едвам-едвам, а велосипедистите карат по тротоара, за да ги заобикалят.

Амстердам е целият опасан от такива алеи, велосипедите са най-популярния транспорт в града. Когато за първи път стъпих там и не осъзнавах, колко важни за тази страна са правилата, тръгнах да се размотавам по една такава велоалея. Стресна ме звънът от цяло ято колоездачи, приближаващи към мен. Даваха упорито сигнал да се махна от пътя им, но нямаха никакво намерение да спират, за да ме изчакат, нито пък смятаха да ме заобикалят. Те бяха в правото си да карат там, аз бях в нарушение и ако не бях отскочила в последния момент, сигурно щяха да ме прегазят. А иначе холандците са мили хора, само като погледнеш пешеходна пътека, още преди да си помислиш да стъпиш на нея, коват спирачки, за да те пуснат.

Холадния е може би най-подредената страна, която съм виждала. Още докато самолетът се снижава над нея, ти става ясно, че дори земеделските им полета са с правилни геометрични форми, подредени по конец. Нетърпимостта към нарушителите на правилата е яростна дори на най-ниско ниво. У нас изглежда е тъкмо обратното - непрекъснато ставаме свидетели на прекрачване на хиляди правила и сме напълно толерантни към прегрешилите. Даже им имаме уважението. Страхопочитанието пред тариката е една от най-срамните български народопсихологични особености.
Това сравнение ми хрумна покрай дебатите от последната седмица около реформите в съдебната система. Да речем, че ние, обикновените хора, сме базата на обществената пирамида на справедливостта, а на върха й се намират магистратите. Та тази основа е напълно прогнила с нашата благословия. Може да ви изглежда дребно възмущението ми, че гражданите от квартала ми се разхождат по велоалеите, а колоездачите карат по тротоара, но това е една от хилядите вредни частици, които тровят усещането ни за справедливост и ред на най-ниско ниво.

Хайде сега да си спомним нарушенията, в които всекидневно участваме и които ни се струват невинни. Не си дупчим билетче в градския транспорт и пътуваме с повишено внимание. Дупчим си билетче, но пък преди слизане го оставяме на удобно място, за да го вземе някой друг и да го представи пред кондуктора, ако се наложи. Минаваме на червено, ако платното ни се струва празно. Пререждаме се на опашка, защото много бързаме. Или виждаме как някой се прережда и не реагираме. Качваме се пили зад волана и се молим да стигнем до вкъщи, без да ни спре КАТ. Качваме се в кола на приятел, за който знаем, че е пил. Черпим приятел с алкохол вкъщи и му позволяваме да шофира, вместо да му извикаме такси. Преписваме на изпит. Плащаме рушвет на катаджия. Купуваме си билет за втора класа във влака и сядаме в първа – ако мине. Чуваме, че съседът бие съседката и не се обаждаме в полицията. Търсим връзки, за да получим работа без конкурс. Мога да изброявам до утре, в част от тези прегрешения съм виновна и аз, не се измъквам. Когато ги извършваме, ние създаваме на най-ниско ниво общо усещане за несправедливост, търпимост към нарушителите на правилата и чувство за безнаказаност на тарикатите. След като живеем по този начин и не изпитваме вина, е напълно нереалистично да искаме от съдебната система да е кристално чиста.

Когато в началото на 90-те години на миналия век Рудолф Джулиани става кмет на Ню Йорк, той заварва град, в който обирите по улиците са ежедневие, мафията е силна, а мърсотията е повсеместна. Започва преобразяването на града от… изчистването на графитите. Защото според него те придават усещане за загниване и безнадеждност и насърчават бандитите да вършат беззакония. През 2001 година остава на наследника си Блумбърг един Ню Йорк със значително намалена улична престъпност и по-голяма сигурност за обикновените хора.

Та докато на най-ниско ниво прочутият български тарикатлък се опитва да прецака всички правила в полза на най-нахалните, върхът на пирамидата на справедливостта няма как да се проясни. Защото магистратите са едни от нас, те не са някаква различна порода. Те са израснали в тази всеобща атмосфера на несправедливост, която всички ние създаваме и търпим. Може да ви се струва абсурдно, но и аз като Джулиани вярвам, че голямото преобразяване на страната и постигане на по-голяма справедливост започва от нас, от нашето всекидневно поведение, от почистването на улиците.

Преди години пресичах на червено смело и без угризения, ако ми се струваше, че платното е празно. Днес ми е неудобно да го правя, ако до мен пред пешеходната пътека чака и дете. Защото знам, че му давам лош пример в период, в който то се учи да спазва правилата. Опитвам се да се чистя от всички тези малки невинни прегрешения, които замърсяват усещането ни за справедливост. Това мога да направя, това зависи от мен. А и когато съвестта ми е чиста, че съм спазила правилата, имам повече смелост да изисквам това и от другите. Включително и от магистратите, и от политиците. А тарикатът гледа да задържи атмосферата на безредие и несправедливост, защото тя обслужва интереса му на всекидневно ниво, а заразата пропълзява чак до върха.

Справедливата съдебна система ще дойде някой ден и у нас, но след дълго образование и възпитание на обществото. Защото каквито и закони да се напишат, както и да се промени конституцията, тарикатите на всички нива винаги ще намират начини да хакнат правилата, точно както хакерите винаги са намирали пътечки и през най-сложното криптиране.
А докато не си изчистим собственото поведение, сме в ръцете на политици и магистрати тарикати, които натискат копчетата на емоциите ни в своя полза и ни лъжат, че ни водят към повече справедливост.

През 2003 г. насред Амстердам е убит българският „добре облечен бизнесмен“ Косьо Самоковеца. Физическият извършител е заловен за минути от случайните минувачи, станали свидетели на кървавата драма. Местното правосъдие го осъжда светкавично. За нашето остава само да намери поръчителя и съответно да докаже вината му и да му прочете присъда. До ден днешен това не е направено. Не знам, но на мен ми се струва, че това има нещо общо с отношението към велосипедните алеи у нас и у тях.