Теория и практика на контра-филето от домашно прасе

Балканското ни пътуване продължава в посока Сърбия, а разказът за него отбелязва втората седмица от оспорвания празник Трифон Зарезан. От Скопие до границата със Сърбия са 20-ина километра. Приятното в това разстояние е да видите как и от двете страни хората работят, за да имат една обща магистрала. За справка – нищо подобно не се случва от наша страна към съседните държави. На правите участъци има полиция, но топлият шофьорски балкански поздрав с „намигане” след постовете сгрява приятно чувството на балканска солидарност.

Пътищата на сърбите изглеждат като да не са водили война преди 12 години. Самите сърби продължават откровено да мразят и американците, и англичаните, но това не им пречи да отделят повече време на веселбите и на хубавите моменти в живота. Ако искате да стопите сърцата им – опитайте с няколко думи, които сте научили от филмите „Горещ вятър”, „Полицаят от Петльово бърдо” или пък „Черна котка, бял котарак” – опитът да им говорите на английски активира напълно оправдано чувството, че се взимате за такива, каквито не сте. В крайпътно заведение на около 60 км преди Ниш хапнахме гореспоменатото свинско – добре забравен вкус и специфичен аромат с експлозия на битовизма и кратки холестеролни фойерверки. Собственикът на кръчмата ни предложи сделка – ако не ни хареса, просто да не го плащаме... Оказа се, че има приятели в Радомир и Перник и ходи на море на Слънчев бряг – явно Адриатикът навява кофти-чувства, по-далече е, а и по-скъп.

Крайната цел на нашето пътуване е Нови Сад. Приятен град с австро-унгарска архитектура (висока католическа катедрала с цветни керемиди и малки каменни площадчета), в който обаче сърбите се чувстват като у дома си – европейци, но с гордо еректирало национално чувство. Градът е университетски център и вечерно време купонът в клубове с жива музика приятно напомня 90-тарските купони в София. Реге, рок, етно и турбо-фолк съжителстват мирно и весело по улиците на града. Апропо, Нови Сад е домакин и на EXIT и това лято не бих го пропуснал. Автентичната атмосфера на дунавски град се допълва от крепостта и градче-музей Петроварадин. На моста към тях (разрушаван при натовските бомбардировки и издигнат наново) се отбийте в ляво в ресторанчето „Пароброд”3 – корабче, на което сервират нещо, което по спомени възстановявам като „паприкаш от сом”. Поръчвайки си го, келнерът се усмихна многозначително и след няколко минути се върна с класически лигавник, който без дори да ме пита ми върза на врата. Учтивите ми протести, че няма да се окапя бяха също учтиво, но твърдо отклонени. След малко ми донесе и бакърена тенджерка с около литър (без преувеличение!) супа от сом с леко лютив привкус. Спирам, преди любителите на риба да ме намразят...

Балканските пътувания са приятен, лесен и сравнително евтин начин да разберем как с малко повече уважение към самите себе си можем да погледнем по-ведро на живота. И да си направим някои важни заключения, че съседите ни не са точно такива, каквито сме си ги представяли след някой кръвооплискан урок по идеологически модифицирана история. Защото в ХХI в. е много по-добре да се „дружимó”, отколкото да си разменяме нафталинени исторически фалшификати...