Тодор Живков бил ли е еничарин

Керванът на простотиите си върви, кучетата си траят, две-три пролайват, колкото да спасят поговорката.
Така простичко може да се опише положението в родното образование.

„Имало един лъснат джип. Бил много надменен. Не се движел по правилата. Не возел никого. Карал из града по джапанки.” Този текст бе качен наскоро във фейсбук от гневна майка на първолак. Със снимка на страницата на буквара. Уникално, да. И за този буквар цяла поредица от автори, редактори, издатели са взели хонорари. Да вземеш да ги подкараш с джапанките на джипа по главите.

Преди това пък се появи информация как ученици от четвърти и пети клас изчисляват колко са главите на една ламя. Ама тя не била просто ламя, а модерен звяр. Имала 33 глави, ама й били малко. Направила си пластична операция и й присадили още не знам колко си. После обаче те започнали да я болят и ламята помолила Иван Юнака да й ги отреже. Той рязал, сякъл, колил. Накрая след кръвопролитието колко глави й останали? И това го задават на олимпиада по математика, организирана от Института по математика и информатика към БАН. Ами все повече започвам да се убеждавам, че критиките на Симеон Дянков към синодалните старци бяха справедливи.

Идиотските истории в образованието обаче не са от вчера. Те не са нечия приумица и гениален индивидуален проблясък. Простотииите ги ражда системата.

Имах невероятния късмет да съм учител по български език на турчета. Веднага след така наречения възродителен процес. Иван все още не се обръщаше при повикване, защото до вчера беше Хасан. Всеки ден директорът ни повтаряше какви апостоли на българщината сме ние и колко важно е нашето дело – да убеждаваме турците, че са българи. Денем и нощем. Без преувеличение - учителите трябваше да спим в селото. От партията пък бяха спуснали директива, която се наричаше Интеграция на учебния процес. Когато преподавам за подлог и сказуемо, аз не мога да напиша просто „Иван бере круши”. Няма интеграция. Трябва да напиша на черната дъска „Иван е потомък на насилствено ислямизирани българи”. Тъй като обаче моите деца не бяха много добре с българския и докато им обясня какво е потомък, насилствено и ислямизирани, щеше да свърши часа. И аз опростявам изречението до „Иван е българин”. И ги карам да подчертават кое е подлог, кое сказуемо. Колежката по математика беше още по-объркана. Тя не можеше да напише задача „Две круши плюс две ябълки” колко прави?. Няма интеграция. И тя пише „Две българчета и още две българчета” колко прави.

И всеки ден ни проверяваха от инспектората дали спазваме интеграцията. Освен това от мене и историка се искаше непрекъснато да внушаваме, че турчетата в класа са потомци на насилствено ислямизирани българи. Правехме го, къде ще ходим. Дотолкова го повтаряхме, че в един момент и аз самия го повярвах. Децата също повярваха, даже започнаха да героизират еничарите, да ги харесват, започнаха да си играят на еничари. Всичко добре, но веднъж на един открит урок с проверка от инспектората, едно дете ме попита: „Другарю, а Тодор Живков бил ли е еничарин?”. И стана една…

Мисълта ми беше за простотиите и системата. След джипа и ламята, не знам дали да не сложа на първо място едно заявление на министъра на просветата. На въпрос дали ще подаде оставка, той отговаря следното: „С министър-председателя се виждаме в средите, преди да се влезе в кабинета от голямата зала, където имаше много министри. Аз го попитах има ли някакъв проблем. Той не ми обърна внимание. Това е съвсем категоричен знак на подкрепа. Поне аз така го тълкувам“.

Аз го тълкувам другояче. И очаквам още надменни джипове по джапанки и лами с пластични операции.

Керванът си върви, кучетата си траят, простотиите се множат. И ако това продължи с темповете, с които се топи българската нация, няма да е далече моментът, когато ще видим следната задача в буквара – Мехмед и Хасан карат джипове, бай Иван бута колелото си. Колко са превозните средства? Интеграция на учебния процес.