Уста Кольо Фичето и ямите в „Лозенец”

В София къртят яко около ЦУМ и „Шератон”. Търсели двореца на император Константин. Същия този, който е казал: „Сердика, това е моят Рим!”. Да го търсят, няма лошо. Симеон Дянков и Вежди Рашидов избърсаха праха от лицето на археологията и върнаха историческия й блясък. 

Защо обаче трябваше да се хвърлят на вятъра стотици тонове асфалт, за да излъска всичко пред станцията на метрото – същата станция, която бе открита преди три години от брюкселския началник Барозу. И като я откри той каза: ”Днес е един велик ден за България!”. И Бойко Борисов със светнал поглед му ръкопляскаше.
Сега този път е разкъртен, асфалтът на боклука, и разкопките продължават. Бедната ни държавица зарови два-три милиона лева заради кефа на Борисов и Барозу. И никой, разбира се, не коментира това.

....Преди 40-тина години в Хасково стана подобно чудо. Даже още по-голямо. Цялата улица „Раковски”, входната артерия на града, беше разкопана. Спомням си добре, защото тя минаваше покрай училището, в което учех – „Иван Рилски”, сега „Свети Иван Рилски”. Светецът тогава беше само отшелник и народен лечител. Но това е друга тема. Та улицата, която беше разкопана докъм три метра дълбочина, за да сменят водопровода, една сутрин осъмна – не преувеличавам, осъмна цялата асфалтирана. От завод „Мир” до кино „Аида”. Хубав черен асфалт, лъщеше и миришеше на дзифт. Красота. Даже успяхме да изиграем на нея едно мачле следобед.

Оказа се, че за важна извънредна среща в Хасково пристига турска делегация и Тодор Живков ще се среща тук със Сюлейман Демирел. И за една нощ армията и строителните войски извършиха този истински боен подвиг в мирни дни.

Но и това не беше всичко. Чудесата продължиха. На другата сутрин улица „Раковска” осъмна пак разкопана! Не знам кое е било по-големият подвиг – асфалтирането или разкопаването на асфалта, но всичко започна и приключи за две нощи. Така се работеше тогава – яко и конспиративно.   

За съжаление, според тогавашната политика на оценка на чудесата, този строителен подвиг не бе отразен в пресата.

Сега обаче не е така. Всичко се оценява по достойнство. Ордени и медали се раздават дори тогава, когато да построиш нещо ти е нормалното задължение. Президентът Плевнелиев, връчи на петима строители на метрото ордени, като на един от тях даде най-високото държавно отличие – „Стара планина”. Нямат значение имената им, нищо лично, сигурно са страхотни специалисти, но това им беше задължение. И някак си двете огромни ями, зейнали в „Лозенец” покрай строежа на метрото, не бяха най-подходящият фон за награждаването.  

Има един българин, името му е Никола Фичев, по-известен като Уста Кольо Фичето. От 1836 г. до 1876 г. под мистрията на този уникален самоук майстор са изникнали 16 църкви, пет моста и осем големи сгради.   

Горе-долу е предавал по един голям обект годишно.

Уста Кольо бил ненадминат дюлгерин и пословично скромен. Оказва се, че през целия си живот, а той живее 81 години – истински столетник за онова време, той не се е снимал нито веднъж. Първата му снимка е от погребението, и то отдалече.

В историята Кольо Фичето е останал главно с предизвикателстово му към Митхад паша, който вече бил спазарил строителството на моста на Бяла на полски архитект за 3 млн. гроша. Тогава Кольо Фичето, възмутен от алчността на поляка, казал на Митхад: „Паша ефенди, ако аз не направя моста при Бяла по теркя си за 700 хиляди гроша - вземете ми главата!".
По-малко се знае обаче, че когато построява моста „по теркя си”, майсторът застава под него със семейството си, докато преминат отгоре му всичките тежки оръдия „Круп" от местния гарнизон. Така защитава своята и на занаята си чест.

Сетих се за Кольо Фичето покрай наградените майстори на софийското метро. Представих си ги застанали с ордените си до зейналите дупки до метрото в „Лозенец”.
Стани Кольо, стани майсторе, ела да ги видиш...