Шайбу, шайбу, но с чест и класа

Какво е по-важно да имаш – чест или класа? Можеш да нямаш класата, не всеки е призван за велики дела. Но да имаш чест не е толкова трудно. 
Руските хокеисти се опозориха два пъти на световното в Прага. Първо бяха безмилостно пометени от Канада с 6:1 на финала. Всеки, който разбира малко от хокей и е гледал достатъчно мачове, ще каже, че такова превъзходство, или както казват днес спортните коментатори, такава доминация, не са виждали отдавна. На световен финал, разбира се.

Да, у руснаците имаше липса на класа. Но те показаха и липса на чест. В момента, в който награждаваха канадците, и отборите класирани на второ и трето място трябваше да чуят химна на Канада - новия световния шампион, руснаците се изнизаха! На леда остана звездата им  Овечкин с още четири момчета, невярващи на очите си какво се случва. В този момент тези, които си тръгнаха, нямаха нито класа, нито чест.

Сега на отбора на Русия вероятно ще им отнемат сребърните медали. И заслужено на гарата в Москва не ги посрещна нито един човек.

А ето една друга история. Пак хокейна, пак между Русия, тогава СССР, и Канада. История, която показва какво е да нямаш класа, но да имаш чест.

На 27 август 1981 година суперзвездата на съветския хокей Валерий Харламов, незабравимия N17, загива при автомобилна катастрофа. Трагедията е страшна, волгата я кара жена му, блъска я зверски в товарен автомобил. Двамата остават сирачета две малки дечица. Целият свят е потресен.

В същото време „сборная” е в Канада, където е пратена буквално с партийно поръчение – да спечели турнира срещу професионалистите и да покаже класата на комунистическия аматьорски хокей. Не че и той не беше професионален. Спортистите си получаваха заплатите като шлосери, арматурчици, милиционери, военни. Но това е друга тема.

Та на 31 август 1981 година в Торонто СССР играе пак финал, и пак срещу Канада. Тогава обаче побеждава с 8:1. Не заради партийното поръчение да спечели на всяка цена турнира, а заради огромната класа на онзи отбор, който според специалисти е бил най-добрият в света по онова време. А може би и за всички времена.

В същия ден в Москва е панихидата за загиналите. Десетки хиляди разплакани „болельщики” изпращат своя любимец. Харламов е идол и за всички в отбора, играещ финала в Канада и те молят треньора да изиграят мача с черни траурни ленти на ръката. Ръководството и основно кагебистите, които по онова време съпровождат всички спортни отбори, за да не остане някой в гнилия капитализъм, питат Кремъл за разрешение. Отговорът обаче се бави, и докато чакат мачът трябва да започне. Без разрешение никой няма право да сложи черна лента.

Съдиите се появяват на терена и дават знак на двата отбора да се появят на леда. Всички от отбора на Канада излизат с черни ленти в чест на великия съветски хокеист Валерий Харламов.
Нямат класа момчетата, губят с 1:8 на свой терен, пред своята публика, но имат чест.

Да, честта тогава, особено в източната част на света, беше доста рисково изпълнение. Някои заплащаха дори с живота си за нея. И момчетата на Анатолий Тарасов не могат да бъдат винени за слабостта си. Но днес да имаш чест не е вече толкова трудно. И днешните хокеисти на Русия, които между другото са милионери, играейки именно в Канада и САЩ, са много класни. Но нямаха сили да покажат чест в Прага.