„На пазар” за политическо представителство

Да приемем, че в една пазарна икономика пазарът и икономиката определеят политиката. Тогава можем спокойно да кажем, че ни очакват вяли и скучни избори и никого не интересува кой ще ги спечели. Икономиката буксува, хората са апатични и държат парите си в банките. Както ми каза един гумаджия с цялата цинично-реалистична шаячна правда на света преди няколко седмици: „...тука, братле, е Четвъртия свят!” 2 в 1, 3 в 1 – маркетинговите шегички превзеха ужким сериозната сфера на политиката. И кандидатите, и избирателите са наясно, че никой не може да обещае бързо излизане от менталната криза, в която сме изпаднали. И затова очакването ми е апатичните избори просто инерционно да ни тласнат към следващата вълна – търсенето на „силната ръка”. Това вече не е много шеговито, тъй като и дори и свястна диктатура в България без чужда помощ никога не е имало...

Ако пък приемем, че политиката движи пазарната икономика, то тогава кризата у нас все още не е започнала, както и за повечето българи преходът още не е завършил. Защото в българската политическа класа посредствеността и задухът на спарени и преходни идеи си е все така присъстващ и реално осезаем. Политиката у нас движи икономиката само в една посока – от общия към частния интерес; от панелката на електората към дувара на лидера; от ДДС-то за кофти хляб към новата канарска вила (примерно) на ДДС-източвача.

Но тъй като „2 в 1” изборите са местни и президентски, фокусът е разпределен в други реалии на политическия пазар. Общинските финанси са приятно изкусителни с възможностите за доене на нови и нови европейски фондове, които да хранят партийните каси, докато излинелият бизнес си стъпи на краката и започне отново да праща по-тежки куфарчета в партийните централи. Местното дерибействане вече има здрави традиции, а и като че ли следите винаги по-лесно се замитат. Виж, президентските избори са друга битка – там за „силната ръка” може да се словоблудства доста на по-едро, по-решително и манипулативно. Разбира се, че президентът може да упражни силната си ръка във връщането на нескопосани закони и в назначаването на некорумпирани съдии, в прекарване на работното си време като коректив на партийните корпорации. Но българските президенти до момента се проявяват като джентълмена от брадатия английски виц, който „...може да свири на гайда, но не го прави...” Затова смятам, че е лесно електоратът да бъде изкушен с купешки улични лозунги и заклинания за „силна ръка”.

Все пак да не забравяме, че ние храним тази силна ръка и до голяма степен очакваме тя да е закачена за донякъде умна глава. Противопоставянето на определен „интелектуално-административен” имидж, обвързан с успешен гастрол в Евробюрокрацията може и да не се хареса на апатичния електорат, който очаква „ура-то” от предкризисните времена, изкарани на кредит отвън да се върне, че и по-весело да стане. Впрочем, евробюрократичният продукт, позициониран като не-политически в една ясно изразена политическа битка е скучен и трудно продаваем.

Няколко са нещата, които обаче със сигурност бих си пожелал да не ни се случват в настоящата политическа кампания. Първото е да ни пощадят с оклепването на и без това оклепаните български градове с виновно усмихващи се лица на хора, жадни за власт. Второто е да не ни се появяват във фейсбуук като „модерни политици” – бабите и майките ни пак ще бъдат по-лесната плячка и няма да се дразним толкова. Третото решително да спрат да харчат държавните партийни субсидии за концерти на посредствени изпълнители, които харесват. И последно, но не по важност – „силната ръка” да не се използва вместо глава...