Културни кодове: Телефоните се превръщат в инструменти за избягване на разговор

Тийнейджърите може да изглеждат сякаш държат телефоните си залепени за ръцете си – но не отговарят, когато звънят. Този сценарий, който е твърде познат на много родители, може да изглежда абсурден и разочароващ, или дори тревожен за някои. Но той говори много за начина, по който 13- до 18-годишните сега се свързват (или не успяват да се свържат) с други хора. Ако смартфоните са постоянно присъстващи в ежедневието на подрастващите, това не означава, че те използват устройствата си по същия начин, както възрастните.

Това нежелание да „вдигат телефона“ не е просто поколенческа черта: то сигнализира за по-дълбока трансформация в комуникационните практики, социалните норми и дигиталния етикет, пише The Conversation. 

Всъщност има много повече в този приглушен подход към комуникацията от клишето за „недостъпния“ тийнейджър. Социалната, афективната и емоционалната динамика, която играе роля сред тази възрастова група, си струва да бъде разшифрована.

Контрол на разговора

„Никога не отговарям на обаждания, освен ако не е майка ми, или при спешен случай, като например изненадващ тест в училище, или приятел, който се паникьосва от нещо“, казва 15-годишната Леа със смях.

Зад този на пръв поглед тривиален коментар се крие по-дълбока промяна, отколкото изглежда на пръв поглед. Телефоните, дълго време смятани за най-важните гласови инструменти, предназначени за разговори на живо, сега се използват все по-рядко за осъществяване на разговори.

За тийнейджърите гласовите повиквания вече не са начин на комуникация по подразбиране. Вместо това те се превръщат в изключение, използвано в много специфични контексти, като спешни ситуации, моменти на бедствие или когато е необходима незабавна утеха. Във всички останали случаи текстовите съобщения са предпочитаният вариант. Причината не е мързел: писмената комуникация – текстови съобщения, гласови бележки или лични съобщения в Snapchat и Instagram – предлага съвсем различно отношение към времето, емоциите и самоконтрола.

Вдигането на телефона означава да си на разположение тук и сега, без предпазна мрежа и без забавяне. За много тийнейджъри тази непосредственост се възприема като стресираща, като загуба на контрол. Няма време да мислите какво искате да кажете. Може да заеквате, да кажете твърде много или твърде малко, да се изразите зле или да бъдете хванати неподготвени.

Писмената комуникация, за разлика от нея, позволява по-голям контрол, предлагайки опции като писане, изтриване и пренаписване, отлагане и изглаждане на нещата. По-лесно е да общувате ефективно, когато първо можете да замълчите.

Желанието за контрол над времето, думите и емоциите не е просто тийнейджърска прищявка. То отразява по-широк начин за навигиране в социалните отношения чрез екрани, при който всеки индивид си дава правото да избира кога, как и колко интензивно да се свързва.

В този контекст телефоните се превръщат в гъвкав интерфейс, който свързва и защитава. Той осигурява връзки с възможни пътища за бягство.

„Когато видя „татко мобилен“ да изскача на екрана ми, ще го оставя да звъни. Нямам енергия да отговарям на порой от въпроси. Предпочитам просто да му пиша, след като затвори“, казва 16-годишният Мехди.

Този тип реакция не означава непременно отхвърляне или безразличие: става въпрос по-скоро за нуждата от пространство, отлагане на разговора, управлението му според собствените емоционални ресурси в момента.

По ирония на съдбата, телефоните са се превърнали в инструменти за избягване на разговор. Или по-точно, инструменти за решаване кога и как да се допусне гласът – всичко това в името на поддържането на баланс във взаимоотношенията.

Правото да мълчиш

Невдигането вече не се счита за грубо и се е превърнало в избор: умишлен начин за поставяне на граници в един хиперсвързан свят, където се очаква всеки да бъде достъпен – по всяко време и чрез всякакви канали.

За много тийнейджъри, неотговарянето, нито веднага, нито изобщо, е част от умишлена стратегия за прекъсване на връзката, която се разглежда като право, което си струва да се защити.

„Понякога оставям телефона си нарочно в безшумен режим. По този начин мога да имам малко спокойствие“, казва 17-годишната Елза.

Тази стратегия говори за желанието да си възвърнеш контрола над времето и вниманието си. Докато предишните поколения може би са виждали телефона като обещание за връзка и близост, днешните тийнейджъри понякога го възприемат като източник на натиск.

В този нов начин за управление на собствената наличност, мълчанието само по себе си е форма на комуникация. То не е задължително да сигнализира за отхвърляне: по-скоро изглежда като имплицитна норма, където наличността вече не се предполага. То трябва да бъде поискано, договорено и конструирано.

Както обяснява 16-годишният Лукас: „Приятелите ми знаят, че няма да отговоря веднага. Първо ми изпращат Snap, например „Имаш ли готовност за обаждане?“. Ако не, забравете.“

Този ритуал подчертава промяна в отношението. Обаждането на някого изневиделица може да се почувства като нарушение на дигиталния етикет. За разлика от това, изчакването на подходящия момент и проверката първо, преди да се обадите, се оказват признаци на уважение.

Това означава, че телефонът вече не е просто инструмент за комуникация. Той се превръща в пространство за изграждане на взаимоотношения, където мълчанието, далеч от това да е празнота, се възприема като необходима глътка свеж въздух, пауза в потока и право на личен живот.

Учтивост 2.0: време за актуализация

„Счита ли се гласовото обаждане за грубо сега?“, чуди се един баща. За много възрастни липсата на гласов отговор се възприема като обида и нарушение на основните правила за комуникация. От гледна точка на тийнейджър обаче, невдигането не означава отхвърляне: то просто подчертава появата на нови кодекси за поведение.

Тези кодекси предефинират контурите на това, което може да се нарече „дигитална учтивост“. Там, където телефонното обаждане някога се е възприемало като жест на грижа, сега то може да се възприема като натрапчиво. Междувременно, отговарянето чрез съобщение предлага структура, време за размисъл и шанс за по-ясно изразяване, както и възможност за отлагане или избягване, без да се предизвиква открит конфликт.

Не че тийнейджърите нe проявяват емпатия. Те просто я изразяват по различен начин, по по-фини, асинхронни начини. С връстниците си те споделят неизказани ритуали, като изпращане на текстови съобщения преди обаждане, изпращане на емоджита, за да изразят настроението или наличността си, и имплицитни правила за това кога е подходящ момент за разговор. Това, което някои възрастни интерпретират като студенина или дистанция, всъщност е друга форма на внимание.

Стига да сме готови да приемем тези нови перспективи и да ги обсъждаме без осъждане, е възможно да разглеждаме тази трансформация не като разпадане на социалните връзки, а като фино преоткриване на начините, по които се отнасяме един към друг.

Преоткриване на връзките

Вместо да гледаме на това мълчание по телефона като на криза в комуникацията, може би трябва да го видим като възможност да преоткрием начина, по който говорим помежду си. Напрежението може да бъде разсеяно и може да се изгради по-спокойна форма на комуникация с тийнейджърите, ако възрастните признаят, че правилата са се променили и че това не е голяма работа.

Може да започне с обикновен честен разговор за предпочитанията: някои тийнейджъри предпочитат текстови съобщения за практична информация, гласови съобщения за споделяне на емоции (например, за да кажат, че мислите за тях) и обаждане само в спешни ситуации. Изразяването на тези предпочитания и навици в думи и съгласуването с тях вече е начин за свързване и изграждане на доверие.

Преди да се обадите, може да искате да изпратите кратко съобщение с въпрос дали човекът е свободен да говори, като се отдалечите от логиката на командване и контрол и преминете към тази на споделена наличност.

Също толкова важно е да се научите да приемате мълчанието. Неотговарянето веднага (или изобщо) не е непременно знак за отхвърляне или липса на интерес. Понякога това е просто начин да си поемете дъх, да се префокусирате и да защитите психическото си пространство. Това е форма на самоуважение.

И накрая, струва си да се замислим и върху собствените си навици: какво ще стане, ако ние, като възрастни, проучим нови начини да покажем, че ни е грижа – начини, които не включват непременно телефонно обаждане? Емоджи, снимка или кратко или забавено съобщение могат да бъдат също толкова смислени. Вниманието не винаги е задължително да идва под формата на мелодия.

Преодоляването на разликата между поколенията не означава връщане към стационарните телефони, а по-скоро да се научим да разбираме кодовете, желанията и рутината си един на друг. В крайна сметка, това, което тийнейджърите ни искат, не е да общуваме по-малко, а да общуваме по-добре.