Милионерът, който заряза бизнеса си, за да търси изгубената Троя

Има биографии, които звучат като роман – с резки житейски обрати, безумни рискове, гениални идеи и открития, които променят световната история. В много случаи, когато някой успешен предприемач, политик или спортист разказва как още от дете е знаел какво иска да постигне, по-скоро става въпрос за сантименталността, която неизменно идва с възрастта и започва да замъглява реалните спомени. За Хайнрих Шлиман обаче това твърдение важи с пълна сила. 

Човекът, оставил след себе си някои от най-значимите археологически открития, не разчита на университетска школовка, стриктна методика и строг академичен авторитет. Той е търговец, полиглот, човек с желязна воля и почти фанатична вяра в древногръцкия поет Омир. 

Той вероятно може да се счита и за първия „археолог знаменитост“ на 19-и век. Трудовете му излизат извън университетските кабинети и клубовете на богатите колекционери, той говори директно на публиката и превръща находките си в сензация. Но зад това стоят и тъмните сенки – поредица от любителски грешки, разрушени пластове и структури, прибързани изводи, а понякога и съвсем съзнателно присвояване на ценности от местата, на които работи.

Всичко обаче започва с една мечта.  

Детето, което отказва да повярва, че Троя е изчезнала

Шлиман е роден на днешната дата, 6 януари, през 1822 година в малко градче в провинция Мекленбург-Шверин, тогава част от Германския съюз (обединена Германия все още не съществува). Той израства в бедно пасторско семейство, а детството му е белязано от лишения и проблеми. Но именно там, в скромния дом, се Шлиман се "заразява" с любовта си към античността. Баща му му разказва за античния свят – за битките на Омировите герои, за Парис и Елена, за Ахил и Хектор, за могъщата Троя, която била опожарена и разрушена.

Една илюстрация в книга – Еней, който бяга от пламъците на Троя – запалва нещо, което не угасва с възрастта. Детето задава на баща си прост въпрос: „А никой ли не знае къде е била Троя?“ И щом чува „не“, реагира не като учен, а като човек, който не приема отказ: „Не вярвам. Когато порасна, ще я намеря.“

Тази реплика се превръща в пътеводна светлина през целия житейски път на Шлиман, разказан впечатляващо от германския журналист Курт Вилхелм Марек (с творческия псевнодним К. В. Керам) в неговата книга "Богове, гробници и учени". В мечтата на Шлиман обаче няма нищо сантиментално - тя всъщност представлява последователна програма за действие, която той в крайна сметка успява да осъществи. 

От детството до търговията

Юношеството на Хайнрих Шлиман не е академично. Образованието му приключва рано и той става чирак в една местна бакалница, което означава дълги часове тежка работа с почти никаква перспектива. 

В следващите години той прави опити да се измъкне от бедността и да поеме по нов професионален път. През 1841 г.‍той заминал за Хамбург, където постъпил като юнга на един кораб, пътуващ за Венецуела. След четиринадесетдневно плаване корабът бил застигнат от силна буря и потънал при остров Тексел. С препоръката на един приятел на семейството му успял да се добере до Амстердам, където станал канцеларски служител и пожънал значителен успех.

В бедната таванска стаичка, която му служела за дом, Шлиман започнал да учи нови езици. По една съвсем необикновена система, измислена от самия него, научил за две години английски, френски, холандски, испански, португалски и италиански.

„След една година напрегнато и прекомерно учене моята памет укрепна толкова много, че изучаването на холандски, испански, италиански и португалски ми се видя съвсем лесно. Нужни ми бяха не повече от шест седмици, за да се науча да говоря и пиша свободно на който и да е от тези езици", разказва самият Шлиман в една от своите книги. 

Търговецът, който става милионер...и се отказва 

Своята необикновена дарба на полиглот Шлиман успява да превърне в оръжие. През 1844 година той започва работа в кантората на търговската фамилия Шрьодер в Амстердам, която търгува с цял свят. Проявява се като схватлив и енергичен служител, специализира се в свойствата на различни стоки (захар, памук, тютюн, индиго и др.) и се научава да следи пазарите.  Междувременно научава и руски език и през януари 1846 г. е изпратен като представител на фирмата в Русия.

Една година по-късно основава своя собствена търговска къща, като всичко това му струва много труд и време. Той печели от големите движения на епохата така, както предприемачите печелят от технологичната AI революция днес.

С времето натрупва богатство, което вече му дава онова, което винаги е търсил, без да го назовава директно: възможността да бъде свободен и да не работи „за хляба“, а за идеите си.

И тогава Хайнрих Шлиман прави нещо, което на околните вероятно е изглеждало като лудост: оттегля се от търговията, за да се посвети на мечтата си - да намери изгубената Троя.   

През януари 1866 г. Шлиман се установява в Париж, където закупува значителна недвижима собственост на обща стойност 1 736 400 франка. Това са кооперации с 270 отделни жилища, които стават надежден източник на постоянен доход. Заема се с издаването на книгата си и се записва като студент в Сорбоната, където посещава лекции по гръцка литература, история, философия, археология и др. 

Успешният търговец обаче не успява да склони жена си Екатерина да напусне Санкт Петербург заедно с двете им деца. Този конфликт впоследствие води до развода между Шлиман и руската му съпруга. 

През 1868 г.‍ той заминава за Итака. Предговорът към неговата книга „Итака“ носи датата 31 декември 1868 г.‍, а подзаглавието гласи: „Археологически изследвания на Хайнрих Шлиман“.

Големият завой: от капитала към лопатата

Шлиман не влиза в археологията като покорен ученик. Той влиза като човек, свикнал да командва, да финансира и да взима решения. Записва курсове, посещава музеи, пътува, пише книги, но запазва най-важното: увереността, че Омир описва реални хора и събития, а не измислена поезия.

Когато търси Троя, той сравнява текстовете с терена, спори с утвърдените мнения и се доверява на собствената си логика. Първоначално се насочва към местността Хисарлък, която се намира на територията на днешна Северозападна Турция, близо до Дарданелския пролив.

Разкопките на Хисарлък се превръщат в истински спектакъл. Шлиман наема стотици работници, премества огромни маси пръст и разкрива пред света няколко епохи от историята. Той открива не един град, а няколко пласта – град върху град, век върху век. Това е исторически пробив: идеята за многопластовостта на обекта става видима и буквално изровена пред очите на света.

Кулминацията идва с прочутото златно съкровище, което Шлиман нарича „Съкровището на цар Приам“. Историята как отпраща работниците, за да не присвоят златните накити, как със София (втората му съпруга, която е гъркиня) изнасят находките тайно, как тя позира с античните бижута – всичко това е перфектната медийна сензация за 19-и век. Публиката е във възторг, а вестниците гърмят: "Троя възкръсва".

Но тук започва и спорът, който не е затихнал напълно и днес - дали в своя неукротим ентусиазъм Шлиман не унищожава ценни исторически свидетелства в името на собствената си слава?

Факт е, че любителят археолог работи грубо и разрушително, воден от желанието да стигне по-бързо до най-дълбоките пластове на обекта. По този начин той унищожава структури и контекст, които биха били безценни за по-късните методи на археологическото изследване.

Освен това той присвоява и изнася ценности в нарушение на договореностите с Османската империя (на чиято територия работи) и местните правила. Шлиман прави смели идентификации за портите, дворците и съкровищата на легендарния троянски цар Приам и не обича да се съмнява в тях.  

По-късно се оказва, че „Съкровището на Приам“ най-вероятно е от много по-ранен период (около 1000 години преди Троянската война), а и самата Троя се намирала в по-горните пластове, а не в тези, в които е смятал Шлиман. Тоест, сензационната му теория е била грешна, но находката е съвсем реална. И това е типично за него: той често открива важни неща, но ги обяснява прибързано.

Микена, царските гробове и „маската на Агамемнон“

След Троя Шлиман не спира търсенията си. Следващата му цел е Микена – място, което вече е известно, но чието сърце остава скрито. Там той открива царски гробници и невероятно богатство от погребални дарове: злато, оръжия и украшения. Най-емблематична става златната погребална маска, която Шлиман свързва с Агамемнон – отново смела идентификация, отново по-късно оспорена като хронология.

Но и тук се повтаря предишната история - дори името на притежателя на маската да е грешно, пробивът все пак остава. Шлиман помага да се очертае реална, могъща цивилизация от Егейския свят – онова, което днес наричаме микенска култура.

В следващите си кампании Шлиман се насочва и към други обекти, включително Тиринт. С времето към него се присъединяват по-подготвени специалисти, които въвеждат и по-добра методика. Парадоксално е, но критиките към него, съперничествата и натискът на академичния свят постепенно го „дисциплинират“. Той остава импулсивен и самоуверен, но става и по-внимателен, най-малкото защото разбира колко много може да загуби с една прибързана копка.
 
Шлиман не е само археолог. Той е комуникатор. Пише, публикува, изпраща писма до вестници, разказва за находките си с драматичен тон, умее да превърне откритията си в история. И ако през 19-и век имаше телевизия, той щеше да е в праймтайма.

Неговата работа променя археологията: тя излиза от тесния кръг на учените и се превръща в обществена страст. Хората започват да говорят за Троя не като за мит, а като за място, което може да бъде намерено.  

И точно тази слава усилва контраста и противоречията в личността на Хайнрих Шлиман. Когато си знаменитост, грешките ти не са просто грешки – те стават обществени скандали. 

Наследството на Шлиман

Оценката за Шлиман винаги ще бъде двуполюсна. От една страна той доказва, че древните легенди могат да имат археологическо ядро. Той открива пластове, градове и цивилизации, които пренареждат представите за древна Елада и междувременно събужда световен интерес и дава импулс на цяло поколение изследователи.

От друга страна обаче допуска груби методически грешки и на практика унищожава част от това, което търси, присвоява артефакти и влиза в конфликти с властите. Смелият авантюрист „заковава“ теории с увереност, която по-късно се оказва неоправдана. 

Но не бива да забравяме, че Шлиман е човек на 19-и век - романтичната епоха, в която границата между учените, авантюристите и колекционерите често е размита. Той носи едновременно и сантименталността, и грубостта на времето си.

Краят на Хайнрих Шлиман също е символичен - умира след здравословни проблеми по време на пътуване, далеч от спокойния дом, който би могъл да има като богат човек и дори в последните си дни остава в движение.