Защо умните хора правят глупости?

Преди няколко години бях поканена на „сутрешно кафе с директора“ в училището на дъщеря ми.

По време на разговора, очаквано, се стигна до темата за домашната работа. Директорът призна, че всички проучвания по въпроса показват, че домашната работа в началните класове е напълно безполезна за учениците, но учителите продължавали да им дават тези задачи, тъй като родителите настояват.

В момента, в който директорът завърши своето изречение, три от майките, присъстващи на срещата, попитаха дали обемът на домашните задачи може да бъде увеличен още малко.

Помислете над това. Директорът току що призна, че домашната работа е ненужна, а тези привидно интелигентни зрели хора попитаха дали тя може да бъде увеличена.

Образованието не е единствената област, в която умни хора правят глупости. Вземете за пример отдел „Човешки ресурси“. Наскоро в „Ню Йорк Пост“ излезе материал със заглавието „Корпоративният „лек“ за сексуалния тормоз само влошава проблема“. Базиращ се на изследване на университета Станфорд, материалът посочва, че обучението във връзка с превенцията на сексуален тормоз на работното място всъщност може да увеличи случаите на този тип посегателство.

От години е ясно, че сесиите срещу тормоз и расова дискриминация са крайно неефективни. „Обученията за етническо разнообразие на работното място не премахват предразсъдъците, насърчават ги“, казва Питър Бергман за Psychology Today още през 2012 г.

Защо продължаваме да правим неща, за които знаем, че са неработещи и ненужни? Отговорът е прост – защото поне правим нещо. Занимаваме се с глупости, тъй като в ума си имаме идеята, че да правиш нещо винаги е по-добре, отколкото да не правиш нищо.

Майките искаха повече домашните за своите първокласници не защото това е по-добро за децата, а за да могат след това да кажат, че са направили всичко по силите си. Ако не натискат достатъчно децата си да решават колкото се може повече задачи, след това, когато дъщерите и синовете пораснат и не успеят да влязат в Харвард например, родителите ще се чувстват виновни, ще си мислят, че може би, ако детето им е било затрупано с малко повече домашни, то със сигурност сега щеше да бъде прието. Целта на всичко това? Облекчаване на чувството за вина у родителя.

Обратно на въпроса за сексуалния тормоз. Каква е причината там? Най-вече финансова. Ако Джон тормози Джейн и компанията ви не е организирала каквито и да било обучения срещу този вид посегателство, адвокатите на Джейн ще използват този факт, за да докажат, че вашата фирма позволява подобен тип поведение.

Компаниите продължават да предлагат подобни тренинги, за да могат да се изправят в съда и да кажат: „Направихме всичко, което е по нашите възможности, за да предотвратим тези случаи“. Превантивното действие звучи много по-добре в съдебната зала от „Не се интересуваме от случаите на сексуален тормоз“.

Истината е, че правенето на нещо не винаги е по-добрият вариант от неправенето на нищо. Да оставим нещата да се разрешат от само себе си не винаги означава, че сме мързеливи, страхливи или незаинтересовани, зад избора ни може да стои научна обосновка.

В случая с домашните, въпросът е лесно разрешим. Учителите и хората с познания в сферата могат да приложат натиск върху образователната система, който да доведе до адекватни промени.

Когато става въпрос за огромните корпорации обаче нещата стават по-сложни. Дължим на себе си, на нашите служители и инвеститори, да направим всичко по силите си, за да предпазим фирмата от съдебни дела. Ако тези обучения представляват един вид щит за компанията срещу най-различни съдебни искове, то те ще продължат да бъдат част от професионалния свят, въпреки тяхната неефективност в борбата срещу тормоза и дискриминацията.

Мнение на Сузане Лукас, за Inc.com