Из вечното творчество на Пейо Яворов

Днес се навършват 138 години от рождението на поета символист и революционер Пейо Яворов.

По повода в страната се организират различни инициативи. В Чирпан за 48-и път се провеждат Яворовите януарски дни. Традицията датира от 1968 г. и събира в мразовития месец стотици почитатели на Яворов от страната и чужбина. Тези празници са най-значимото културно събитие за родния град на поета, посочва „Труд“. Откриването на празника както винаги е на рождения ден на Яворов – днес, 13 януари. Пред неговия паметник от 17 ч. ще бъде запален факелът на поезията, от 18 ч. в залата на Община Чирпан е тържественото откриване със слово на поетесата Аксиния Михайлова.

Поморие изразява своята почит като жители на града и техни гости поднесат цветя пред всяка от скалите, гравирани с Яворовите стихове. Това започва в 11.30 ч. от Стария кей, където е разположена първата двойка камъни.

В Благоевград ученици от Девето основно училище „Пейо Яворов“ изнесоха реч в знак на признателност към живота и делото на поета. Тържествено бяха поднесени цветя пред бюст-паметника на Пейо Яворов в градската градина в Благоевград.

Яворов остава светла диря в национално-освободителните борби на Пиринския край срещу турското господство. Сред най-известните му стихотворения са „Две хубави очи”, „Песен на песента ми”, „Две души”, „Бежанци”, „Хайдушки копнения (Спомени от Македония 1902-1903) и още много други.

Да си припомним за таланта и делото на Пейо Яворов с част от неговите вечни и красиви стихове.

..............................................

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка —

и в мъката любов!

Миражите са близо, — пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, — пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, —

тя — плът и призрак лек!

...................................

Проклятие

Душата ми, жена, душата ми бе храм

на смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там! —

Когато сред безименните въжделения

посегнах и извиках: името и знам.

Въведох те светица върху царствен трон,

на моя девствен блян облечена в порфирата.

И волята ти, думах, нека е закон:

доспехите на воин, на поета лирата,

благослови ги! — шепнех, в тих молитвен стон.

Но стана ти и с яд, разметнала коси,

одеждите разкъса, — своето нещастие! —

Кикотене безумно храма огласи…

Ти в блудна голота вертеп на сладострастие

душата ми направи: че бе — което си!

Проклет, жена, часа, когато жадна плът

внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.

Посърнали, сънливи дните се влекът…

Угасна жива мощ, калена среди битвите!

И плач е песента ми, плач в изгубен пьт.

......................

Бежанци

Аз често виждам из градът,

по всеки път и кръстопът

на Македония чадата:

от старци чак до младенци,

все нови гости - бежанци -

завареници на съдбата...

Сред пламъка на скъп имот

избавили един живот,

те вихром идат: бесни хали

зад Рила кършат всеки час

гори, вековни сън отспали,

и падат листи между нас.

...Ей старец прегърбавен тук,

повел невръстния си внук,

по чуждите врати се взира;

безумен ходи той весден

и вечно бъбри удивен,

че къщата си не намира.

...Ей майка с пеленаче там,

изправена пред божи храм,

до сраден урод просекиня;

в дълбоко хлътнали очи

не свян, а ужаса личи:

посяга тя за милостиня!

...Сред улицата ей мома,

на свят остала сам-сама,

не знае път нагде да хване;

ала и в грубия сукман

тя самодива е по стан:

без залък няма да остане...

И постоянно срещам аз,

под дъжд и вятър, сняг и мраз,

сред вълчия човешки род

от празния небесен свод

те чакат милост и защита.

Те чакат милост... Но да знам,

че някой бог всесилен там

стои над всичко хладен зрител,

извикал бих отдън гърди

към тоя тъмен промислител:

о, господи, проклет бъди!

..............

Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна

и в каменът аз чуя две сърца...

Навсякъде сявга раздвоя несносна

и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея - горя! - и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай.