Най-безсмисленият ден

17-ти февруари е може би най-безсмисленият ден, въобще. Не само, че тогава ставам на 49, ами на всичкото отгоре е и понеделник.

Да понеделник, през февруари - лошо време и в България. При все това на 49! Друго си е да си на 50 или на 25, ама 49?!  В такива моменти обикновено се замисляш, какво си постигнал, какви значими и важни дела си извършил? Когато си на 29, целият свят е в краката ти и ти си млад, обещаващ и талантлив - най-продуктивните години от живота ти предстоят. Пътят е отворен и ограничения - няма! Можеш да достигнеш звездите, ако поискаш.

Проверих в Google за “хора родени през 1965-а”. Първото име, което излезе беше на Робърт Дауни Младши, а след него Бен Стилър. Колко по-депресиращо може да бъде това? Не можеше ли да излезе някой Айнщайн, Бербатов или Обама, ами точно Бен Стилър?! Е все пак намерих утеха, като видях в списъка името на Слаш. Замислих се - да си на 49 и да си Слаш си е направо яко! Можеш да си се мотаеш със слънчеви очила и стилна шапка, да пушиш по 3 кутии Marlboro на ден и хич да не ти пука, и да хванеш китарата и да изсвириш едно соло на “November rain”. Кийт Ричардс е на 70, а Елвис на 79! Реших да се съсредоточа не върху годината, а върху датата -  кой ли има рожден ден на 17-и февруари. Направо изпищях като видях какво ми отвърна Google - Парис Хилтън. Не е истина, Боже имай милост!

Може би Wikipedia щеше да ми даде така нужната надежда, но уви. Информираха ме, че 17. февруари в 48. ден от грегорианският календар и че до края на годината остават 317 дни. Благодаря, Wikipedia, може да съм стар и изморен, но все още мога да смятам. Мислите ми се завъртяха около думата “самоубийство”. Не, моля ви, не може ли нещо важно да се е случило на рождения ми ден? Да! Американският Ranger 8 е изстрелян от NASA, за да направи 7137 снимки с висока резолюция на Луната. Супер. Най-накрая нещо важно и съществено. Почувствах се като Том Круз в Top Gun. E, за кратко - оказа се, че Ranger 8 е “пропуснал” мястото за кацане с 24 км. Като “пропуснал” е просто по-мек израз за катастрофирал и изгорял! Така че се оказа, че съм твърде стар, за да живея бързо и да умра млад. Твърде млад, за да стоя в парка и да храня гълъбите с трохи хляб. Все не можеш да решиш дали да не започнеш да четеш лекции по история на изкуството или нещо подобно в университета, или да построиш дървена лодка сам. Възможностите намаляват и все по-малко врати остават отворени. Твърде си млад, за да умреш и твърде стар, за да живееш.

Последното противоречие. Дори не ти се иска да си купиш бърза спортна кола и да избягаш със секретарката. Иска ти се да подремнеш. Не искаш вече да промениш света, по-скоро ти се чете интересна рецепта за картофи на фурна. Моментът, в който гледаш втренчено екрана на компютъра и изчакваш докато “зарежда”. Онази последна минута преди да свърши програмата на пералнята и я чакаш да приключи с центрофугирането. Почивката между двете полувремена на футболен мач. Самият факт, че седя пред компютъра и се опитвам да съчиня още няколко мъдри метафори, вместо да целуна красива жена. Същото усещане, когато попиташ някое дете какво иска да стане, като порасне и то ти отговори - “не знам”. Усещането, когато имаш пари в джоба, но няма нещо, което да искаш да си купиш.

Попитах баща си за всичко това. За усещането, когато си помежду два етапа - спомняйки си младостта и на прага на старостта. Все пак той е доста възрастен и би следвало да знае…, а той се усмихна и ми отвърна: “Свикваш”.

Йохан Карлсон, текстът е от новия брой на „Мениджър"