Превърнете околните в свои фенове по метода на Хю Джакман

Когато разговаряте с някого, всеки миг е важен – затова направете усилие винаги да следвате успешната формула. Хората са марки, и начинът, по който ги продаваме на другите, е не по-малко важен от начина, по който представяме ключовите продукти на компанията си. А най-важният продукт – това сте самите вие.

Стоях си самичък по време на сесиите на голяма конференция в Ню Йорк. (Доста съм срамежлив, но с повече практика съм усвоил древното изкуство „Да стоиш сам, но да изглеждаш самоуверен и горд”.)

Една много приятна млада дама се приближи пъргаво към мен. „Аз съм Джанис. Вие сте Джеф, нали така?”, попита тя. Признах, че е така.

„Прекрасно!”, възкликна тя. „Имате ли минутка? Бил Лъмбърг иска да се запознае с вас.” Бил (както феновете на Office Space вече са забелязали, това не е истинското му име) е генералният директор на компанията, която организираше конференцията.

„Супер”, помислих си. Нямах представа, че подозира за съществуването ми, затова се поласках от поканата за запознанство.

Момичето ме отведе в тясна конферентна зала. Бил седеше в единия край на масата и подписваше документи.

„Бил”, рече Джанис, „Искам да те запозная с Джеф.”

„Здравей, Бил”, обадих се и аз и пристъпих, за да стисна ръката му. Без да вдига поглед, той размаха лявата си ръка към един стол и отвърна: „Ей сега ще ви обърна внимание.”

Наместих се на стола и хвърлих поглед към Джанис. Тя се поусмихна с присвити очи и леко вдигна рамене, сякаш казваше: „Съжалявам, той е много зает човек, но не го приемайте лично, защото дълбоко в себе си е добряк.” В отговор аз също се поусмихнах и леко килнах глава в смисъл: „Предполагам, че често ти се налага да се извиняваш от негово име, но знам, че грешката не е твоя.”

Така че си седях. Времето минаваше, а аз размишлявах за Вселената и своето място в нея. Накрая Бил вдигна очи. „Радваме се, че дойдохте на нашето скромно събранийце”, рече.

„Удоволствието е мое”, отвърнах. „Събитието е великолепно. Сигурно сте много горд с него.”

Побъбрихме така няколко минути, а аз все чаках да чуя причината за нашата среща. Той излъчваше разсеяността на човек, който желае да бъде някъде другаде и да прави нещо съвсем различно. Започна да ми светва, че причина май няма.

Затова се размърдах на стола си и забелязах: „Е, сигурен съм, че сте много зает”, за да проверя, дали съм прав.

„Благодаря за разбирането”, незабавно отвърна той и се надигна, за да се ръкува с мен. „Желая ви чудесно прекарване!”

За съжаление, прекарването ми не беше чудесно – поне не толкова, колкото бе в началото. Не ме притесняваше фактът, че явно не му се говореше с мен; в крайна сметка, кой пък съм аз? Притесняваше ме това, че той поиска да се види с мен... и след това създаде впечатление на разсеян, незаинтересован човек, който се радва да се отърве от мен.

„Като собственик, вие сте лицето на своята компания.” Това може и да е клише, но е вярно. След тази случка започнах да гледам на конференцията – както и на компанията и продуктите й – по различен, по-малко положителен начин.

Мислите, че съм дребнав? Може би, но усещането ми бе извън моя контрол.

Два дни по-късно пресичах Сентрал парк, за да се срещна с приятел в неговия ресторант. Вече излизах от парка, когато поспрях за миг, за да реша дали имам време да извървя останалия път пеша, или да си хвана такси.

Един глас зад мен каза: „Да не сте се изгубили?”

Обърнах се и отвърнах: „Май не...”, и изведнъж млъкнах. Майко Божия. Пред мен стоеше Върколака.

Той се усмихна, наклони глава и вдигна вежди, сякаш казваше: „Да помогна с нещо?”

Казах му, че се чудя дали да не хвана такси. Той попита откъде съм (южняшкият ми акцент ме издаде), какво ме е довело в Ню Йорк (тук ме издаде куфарчето ми) и дали семейството ми пътува с мен (явно видя брачната ми халка). Беше невероятно мил. Дори не успях да кажа „Много ви харесах в...”.

Накрая той възкликна: „О, чакайте, заради мен ще вземете да закъснеете. Накъде сте?” Казах му.

„Страхотно място!”, забеляза той. „Хайде да ви хванем такси.” Направи няколко крачки към булеварда и вдигна ръка. Отвори задната врата на спрялата кола, стисна ми ръката, каза „Радвам се, че поговорихме, приятел”, затвори вратата след мен и ми помаха, когато шофьорът потегли.

Само за три минути Хю Джакман ме превърна в свой доживотен почитател. Без да се опитва да „ми се продаде”. Не ми се подмаза. Просто ми предостави пълното си внимание. Просто се държа така, сякаш за тези три минути аз бях най-важният човек на света – въпреки че не ме познаваше и със сигурност вече ме е забравил.

Точно като директор на бизнес, като актьор той е своята „компания” – и въпреки че съм убеден, че не е имал това за цел, аз вече гледам на „продуктите” му по различен, по-положителен начин.

Мислите, че съм повърхностен? Може, но това е извън моя контрол.

Да, вие вероятно не сте Върколака, но за своите клиенти, колеги и служители вие сте звезда. За търговците, доставчиците и хората от общността ви, които следват вашия пример, вие сте звезда. Затова се дръжте със следващия човек, с когото разговаряте, така, сякаш е най-важен на света и той или тя няма да може да спре да мисли за вас, за компанията и за продуктите ви по един по-различен, по-положителен начин.

Само внимавайте да не се преструвате. Не бъдете манипулативни и фалшиви. Бъдете искрени, прями, бъдете себе си – просто бъдете най-добрия вариант на самите себе си, който можете да покажете на света.

Защото това е вашето „Аз”, което хората заслужават – и в него те ще видят една истинска звезда.

Джеф Хейдън, корпоративен писател, за Inc.com