Фразата, която на всяка цена трябва да избягвате

Хората сме устроени така, че слушаме избирателно. Прихващаме определени фрази от околните, и сме склонни да ги смятаме за по-кадърни от нас, а оттам и фразите – за по-модерни. Затова и ние – без да се замисляме – започваме да ги употребяваме.

И понеже събеседниците, пред които ги използваме, вероятно също имат тази склонност, те не изразяват несъгласието си с новите ни речникови придобивки. Преди да се усетим, всички се разхождаме и си разменяме крайно неподходящи изречения.

После се чудите защо светът кипи от войни и конфликти? Или защо толкова много корпоративни организации наемат психотерапевти?

Един психолог би искал да изкорени враждебността от речника ни.

Адам Галински, професор по бизнес и председател на ръководния отдел на Columbia Business School, вярва, че една фраза е особено проблемна.

Не, не става въпрос за „Обичам те“. Нито за „Мисля, че имаме роднинска връзка“.

Всъщност е доста често срещана - „Трябва да поговорим“.

През годините цели бракове са се разпадали заради тази фраза. Но Галински смята, че тя е също толкова деструктивна в професионалните отношения, защото е съставена от плашещи думи и изпълнена с неясноти, особено когато е изречена от човек с власт към негов подчинен.

Адресатът на тези думи веднага си мисли, че е направил нещо нередно, и започва да се чуди къде може да е сбъркал.

Може би с шегата за Джак Уелч, котето и играта на покер? А може би нещо, свързано с облеклото, миризмата или къдравото зеле между зъбите след обяда? Да не би да е обидил клиент?

За щастие, като виден академик, Галински има решение.

Ако се намирате в позиция на власт, избягвайте формулировката „Трябва да поговорим“ и вместо това веднага обяснете, че причината за необходимостта от разговор не е притеснителна или, ако е, пояснете защо.

Тревожа се.

Кога пряката комуникация изобщо е помогнала на някого, особено в корпоративните среди?

В крайна сметка, единственото, в което светът на бизнеса иска да вярвате, е ентусиазма и че оцеляват само най-силните. Реалността обаче е друга – властва скуката и оцеляват най-добрите политици.

Не е ли „Трябва да поговорим“ просто политически коректният вариант на „Бесен съм ти, но искам да ти кажа точно колко съм ти бесен в личен разговор, а не пред всички в ресторанта/офиса/тоалетната“?

Или пък на „Имам лоши новини за теб, но не искам да ме помислят за напълно безчувствен, затова ще ти кажа 'Трябва да поговорим' със спокоен и тих глас, за да разбереш, че новините са лоши, без да ми се налага да ти съобщавам в какво точно се изразяват лошите новини“.

Не стои ли тази често употребявана фраза наравно с „Решихме да преструктурираме бизнеса“ или „Ще трябва да орежем някои работни места“?

Галински вероятно е прав, че фразата „Трябва да поговорим“ е придобила доста значения заради широката употреба от несъобразителни мениджъри и съпрузи, които я използват като тояга за нежно изтезание, вместо да размахат смъртоносната брадва.

Но в свят, който има претенции, че вярва в откритата комуникация, а същевременно забранява потенциално обидните гледни точки в университетските кампуси, как бихме могли да се надяваме, че някой ден ще се отървем от тези предполагаемо деликатни, но реално всяващи ужас фрази?

Разбира се, винаги можем да сложим „Трябва да поговорим“ в списъка със забранени изречения, в компанията на „Ти си най-добрият ми служител“, „Много се борих за теб“ и „Тази компания е като едно голямо семейство“.

Крис Матизчик, собственик на Howard Raucous LLC, за Inc.com