Културни кодове: Защо имаме различни походки и какво означава това

Хората са единствените бозайници, които ходят уверено на два крака. Походката е индивидуална почти толкова, колкото и пръстовите отпечатъци. В книгата „Първи стъпки“ палеоантропологът Джереми Десилва обяснява защо способността за ходене е толкова необикновена.

Със съпругата ми работим в един и същи колеж и понякога я виждам да се разхожда по тревните площи на кампуса. Разпознавам я само по походката ѝ, дори да съм твърде далеч, за да видя лицето ѝ. Независимо дали става дума за Джон Уейн с неговата развинтена и леко неуравновесена походка, Дороти, която бърза да види „Магьосникът от Оз“, Мей Уест, която прекомерно поклаща бедрата си, или Шаги от „Скуби-Ду“, всеки ходи по уникален, разпознаваем начин.

Това не са просто житейски наблюдения.

През 1977 г. психолозите от Уеслианския университет Джеймс Къттинг и Лин Козловски провеждат експеримент, за да проверят дали хората могат да се разпознават по походката на другия. Те заснели ходещи хора и след това заменили фигурите им с контури, изпълнени от светещи петна.

В резултат на това изследваните лица не са могли да се ориентират по такива признаци като цвят на косата или структура на тялото. Учените установили, че дори да превърнете човек в контур от светлини, приятелите му ще го разпознаят перфектно.

Оттогава насам многобройни проучвания потвърждават, че всички сме способни да разпознаваме приятели и членове на семейството си само по походката. Оказва се, че в мозъците ни има зони, които са прецизно настроени за тази задача.

Например през 2017 г. социологът Карина Хан провежда проучване с участието на 19 души, по време на което на участниците, поставени в апарат за ядрено-магнитен резонанс, се показват видеоклипове с техни познати, които вървят към зрителя. Областта на мозъка точно зад ушите (горната темпорална бразда) се активирала, когато те разпознавали походката на хората. Когато вървящият човек бил достатъчно близо, за да се разпознае лицето му, се активирала друга област на мозъка.

Начинът, по който човек ходи, не само ни позволява да го разпознаем, но и ни казва много повече за него. По начина, по който човек ходи, можем да определим настроението, намеренията и дори чертите на характера му. Свитите рамене и уморената походка се възприемат като проява на скръб. Отскокливата стъпка подсказва, че човек е щастлив. Силното тропане може да изразява гняв. Изследванията показват, че не преценяваме тези неща само въз основа на интуицията си.

Хората обаче не могат да интерпретират тези сигнали с абсолютна точност и способностите им в това отношение варират. Проучване от 2012 г., проведено в университета Дърам (Великобритания), показва, че възприемаме другите като смели, приятелски настроени, заслужаващи доверие, нервни, общителни или отзивчиви, приятелски настроени, заслужаващи доверие, нервни, общителни или отзивчиви въз основа на тяхната походка, докато тези хора могат да преценят себе си по съвсем различен начин. Понякога правим погрешни заключения за даден човек въз основа на начина, по който ходи.

Хората обаче не могат да интерпретират тези сигнали с абсолютна точност и способностите им в това отношение варират. Проучване от 2012 г., проведено в университета Дърам (Великобритания), показва, че възприемаме другите като смели, приятелски настроени, заслужаващи доверие, нервни, общителни или отзивчиви, въз основа на тяхната походка, докато тези хора могат да преценят себе си по съвсем различен начин. Понякога правим погрешни заключения за даден човек въз основа на начина, по който ходи.

Оказва се, че психопатите са особено добри в подобни оценки. През 2013 г. Анджела Бук, психолог от университета „Брок“ в Онтарио, Канада, заснема гимназисти, които вървят по коридор, и показва видеоклиповете на 47 затворници в затвор с максимална сигурност, като ги моли да оценят уязвимостта на учениците по скала от 1 до 10. Затворниците - особено тези, които са определени като психопати - посочват във въпросниците, попълнени след гледането, че вземат предвид моделите на походка, когато идентифицират хора, които са слаби или уязвими по друг начин. Висшисти, които изпълнявали същата задача, не реагирали по никакъв начин на тези особености.

От това произтичат някои плашещи заключения. Както отбелязва Бук, Тед Бънди, който признава, че е изнасилил и убил 30 жени и момичета през 70-те години на миналия век, веднъж се похвалил, че може да „избере жертвата по начина, по който върви по улицата, по наклона на главата, по начина, по който се държи“.

От еволюционна гледна точка изглежда разумно всички бозайници, включително и хората, да могат лесно да разпознават различни видове и индивиди от собствения си вид и дори да определят настроението им въз основа на начина, по който се движат.

Като се имат предвид доказателствата, че в миналото различните видове човекоподобни са се придвижвали по различен начин, разумно е да се предположи, че способността да се разбере дали група човекоподобни, които търсят храна наблизо, принадлежи към собствения или към друг вид, е давала предимство, а може би и възможност за оцеляване. Способността да се откриват фини разлики в походката би могла да помогне за такова разпознаване. Ако моделите на походка подсказват, че непознатите принадлежат към вашия вид, как да разберете дали са приятели, роднини или непознати? Отговорът на този въпрос може да определи дали ще избегнете конфликт или ще се забъркате в неприятности.

Способността да разпознавате настроението на другите по походката също може да ви даде предимство. Дали ловът е бил успешен, или ловците са се влачили с наведени глави? Някой куца, значи е отслабнал! Голям самец заема поза на подчинение - това показва възможност за смяна на водача, както се случва сега в стадата на шимпанзетата.

Особеностите на походката и стойката са били най-важните начини за общуване при човекоподобните, които не са имали разбираема реч, също толкова важни, ако не и по-важни, за нашите предци, колкото и за нас днес.