Четиво в аванс: Нефритен град от Фонда Лий

Семейството е дълг. Магията е сила. Честта е всичко. Това е лайтмотивът на романа „Нефритен град“ на канадско американската авторка на спекулативни и фентъзи романи Фонда Лий. Тя печели световна популярност с трилогията си „Сага за Зелената кост“, първата книга от която, озаглавена „Нефритен град“, печели Световната фентъзи награда през 2018 г. и е обявена от сп. „Тайм“ за една от стоте най-добри фентъзи книги на всички времена. „Нефритен град“ е и финалист за престижните награди „Небюла“ и „Локус“.  

Фабулата на романа се разгръща сред декорите на фентъзи метрополис, толкова релефен и описан с такова буйно въображение, че ще забравите, че четете книга. 

Нефритът е животворната кръв на остров Кекон. От поколения той се добива, търгува, краде, дава власт и нечовешки възможности на онези, които могат да го овладеят, и смущава света на онези, които не успяват. Фамилия Каул е един от двата клана Зелени кости, които контролират и защитават острова, и се стремят да запазят традициите на нефрита. Но войната чука на вратата и не чака… 

С появата на нова силна дрога, позволяваща на всеки – дори на чужденци – да владее ценния ресурс, тлеещото напрежение между Каул и съперничещата им фамилия Айт изригва в открито насилие. Изходът от тази война между клановете ще предопредели съдбата на всички Зелени кости, както и на самия Кекон. 

Вижте откъс от книгата, която излезе от печат у нас. Преводът е дело на Валерий Русинов, а художник на корицата е Живко Петров.

***

Из ПЪРВА ГЛАВА

Дваж късметлията

Двамата кандидат крадци на нефрит се потяха в кухнята на ресторанта „Дваж късметлията“. Прозорците в трапезарията бяха разтворени и настъпването на вечерта носеше прохладен ветрец откъм брега за вечерящите гости, но в кухнята имаше само два тавански вентилатора, които се въртяха от заранта без особен ефект. Лятото едва бе започнало, а град Джанлун вече бе като изтощен любовник – лепкав и вмирисан.

Беро и Сампа бяха шестнайсетгодишни и след три седмици обмисляне бяха решили, че тази вечер щеше да промени живота им. Беро носеше тъмни келнерски гащи и бяла риза, полепнала неприятно по гърба му. Бледото му лице и напукани устни се бяха вкочанили от затаените мисли. Донесе поднос с мръсни чаши до кухненския умивалник и го постави долу, после избърса ръце с кърпа за чинии и се наведе към заговорника си. Сампа плакнеше чинии с пръскалото на чешмата, преди да ги струпа на стойките за сушене.

– Вече е сам.

Беро го прошепна много тихо.

Сампа вдигна очи. Беше младок абукей – меденокож, с гъста непокорна коса и малко пълнички бузи, които му придаваха леко херувимска външност. Примига бързо и се обърна отново към умивалника.

– Смяната ми свършва до пет минути.

– Сега трябва да го спретнем, кеке – рече Беро. – Подай ми го.

Сампа избърса ръка на предницата на ризата си и измъкна от джоба си хартиено пликче. Пъхна го бързо в дланта му. Беро пъхна ръката си под престилката, вдигна празния си поднос и излезе от кухнята.

На бара помоли бармана за ром с чили и лайм с кубчета лед – предпочитаното питие на Шон Джудонру. Беро отнесе напитката, после постави подноса на празна маса до стената и се надвеси над нея с гръб към партера на трапезарията. Докато се преструваше, че бърше масата с кърпата си, изсипа съдържанието на пликчето в чашата. То кипна бързо и се разтвори в кехлибарената течност.

Беро се изправи и се запъти към масата в ъгъла. Шон Джу все още седеше сам, присвил едрото си туловище на столче.

По-рано вечерта Майк Кен също беше на масата, но за огромно облекчение на Беро беше напуснал и отишъл при брат си в сепаре в другия край на помещението. Момчето постави чашата пред Шон.

– От заведението, Шон-джен.

Шон взе питието и кимна сънливо, без да вдига очи. Беше редовен клиент в „Дваж късметлията“ и пиеше здраво. Плешивото петно в средата на темето му лъщеше в розово на светлините в трапезарията. Очите на Беро неустоимо пробягаха още по-надолу, към трите зелени пъпчици в лявото ухо на мъжа.

Отдалечи се, преди да го хванат, че зяпа. Нелепо беше такова дебело, застаряващо пиянде да е Зелена кост. Вярно, Шон имаше съвсем малко нефрит по себе си, но какъвто беше никаквец, рано или късно някой щеше да му го вземе наред с живота му може би. „А защо да не съм аз?“, помисли Беро. Защо не наистина. Можеше да е само едно хамалско копеле, което никога нямаше да получи бойно обучение в Храмовото училище Ви Лон или Академия Каул Душурон, но поне беше кеконец от глава до пети. Стискаше му и имаше дух. Имаше си каквото трябва, за да е някой. Нефритът те правеше някой.

Мина покрай братята Майк, които седяха в сепаре с трети млад мъж. Беро забави малко само за да им хвърли поглед по-отблизо. Майк Кен и Майк Тар… виж, те бяха истински

Зелени кости. Мускулести мъже, пръстите им натежали от нефритени пръстени, бойните ножове карамбит с инкрустирани с нефрит дръжки, окачени на кръстовете им. Бяха облечени добре: тъмни ризи с високи яки и плътно скроени жълто-кафяви якета, лъскави черни обуща, шапки с козирки. Двамата Майк бяха известни членове на клана Без връх, който контролираше повечето квартали от тази страна на града. Един от тях се озърна към него.

Беро бързо се обърна и се залиса с разчистване на чинии. Последното, което му трябваше, бе братята Майк да му обърнат някакво внимание точно тази вечер. Устоя на порива да бръкне и опипа малокалибрения пистолет, пъхнат в джоба на гащите му и прикрит с престилката. Търпение. След тази вечер нямаше да навлича повече тази келнерска униформа. Нямаше да трябва да сервира на когото и да било повече.

В кухнята Сампа беше приключил смяната си за вечерта и сдаваше. Погледна го въпросително и Беро кимна в знак, че работата е свършена. Малките бели горни зъби на Сампа щръкнаха и захапаха долната устна.

– Наистина ли мислиш, че можем да направим това? – прошепна той.

Беро доближи лицето си към другото момче и изсъска:

– Стегни се, кеке. Вече го правим. Няма връщане. Трябва да свършиш своята част.

– Знам, кеке, знам. Отивам. – Сампа го погледна кисело.

– Мисли за парите – подхвърли му Беро и го подбутна. – Хайде, тръгвай.

Сампа се огледа нервно назад за последно, бутна кухненската врата и излезе. Беро го изгледа ядосано. За стотен път съжали, че трябваше да прибегне до такъв мекушав и вял ортак. Но нямаше как да се заобиколи – само чистокръвен местен абукей, неподатлив на нефрита, можеше да сложи ръка на камъка и да напусне претъпкан ресторант, без да се издаде.

Доста убеждаване беше отнело, докато вземе Сампа на борда. Като мнозина други от неговото племе момчето рискуваше на реката, прекарваше уикендите си в гмуркане за нефрит, отнесен от мините далече нагоре по течението. Беше опасно – напоено от силните дъждове, течението отнасяше немалко нещастни гмуркачи, а дори и да извадиш късмет и намериш нефрит (Сампа се беше перчил, че веднъж намерил парче с големината на юмрук), можеше да те спипат. Да полежиш в затвора, ако си късметлия, или в болницата, ако не си.

Беше игра за загубеняци, настоя Беро. Защо да ровичкаш за суров нефрит само за да го шитнеш на посредниците на черния пазар, които го шлифоваха и продаваха контрабандно извън острова, а на теб ти плащат жалки трохи от това, което ще продадат по-късно? Две умни момчета – смелчаци като тях, можеха да се справят по-добре. Ако ще залагаш на нефрит, заяви Беро, поне заложи на голямо. Камъни, минали през борсата, изваяни и инкрустирани – виж, това струва истински пари.

Беро се върна в трапезарията и се залиса с почистване на прибори и оправяне на маси, като се озърташе на всеки няколко минути към часовника. Можеше да се отърве от Сампа по-късно, след като вземеше каквото му трябва.