Оптимистичен прочит на парламентарната криза

Няколко години, прекарани в служебни правителства, постоянни избори и неспособност за съставяне на стабилно, легитимно управление с широка подкрепа са достатъчни, за да пречупят духа на мнозина, уверени в развитието на България в посока на пълноценна демокрация. Въпреки че парламентарният хаос забави редица реформи и доведе до големи колебания по ключови политики, имаме сериозни основания да смятаме, че това е необходима

стъпка към търсения, и поне по идея – желан, начин на управление на страната.

Нека първо изясним очевидното – поредицата от парламенти, които не успяват да излъчат стабилно правителство определено има своите големи негативи. От една страна е липсата на демократичен мандат за провеждане на ключови реформи, от висшето образование до правосъдието, а от друга – липсата на навременно изготвяне на държавните бюджети и съответно балансирането на разходите в условия на бързо променящи се външни условия, а оттам и потребности на населението и бизнеса. С други думи, процесът по дефиниране и прилагане на политики като цяло боксува.

Въпреки тези видими проблеми обаче, можем да предложим и положителна интерпретация на парламентарния живот от последните две години. Това става възможно ако разглеждаме настоящата ситуация като преходна от един модел на парламентаризъм към друг – от доминация на една партия (и най-често – нейния лидер) и фактическо маргинализиране на опозицията към плурализъм, коалиционна култура и формиране на мнозинства около политики, а не личности.

Преобладаващият модел на управление

през изминалите три десетилетия беше на стабилни мнозинства и, когато се налага, малки коалиции

с ясен лидер и малки партньори, чиято основна роля беше да прокарват отделни, фокусирани в определени ниши политики. Това от своя страна позволяваше на водещата партия сама да налага приоритети и да определя основните политики, без особено да се съобразява с преференциите на останалите и техните избиратели. Можем с голяма доза сигурност да твърдим, че този подход е и причина за нездравото сливане на партиите и онези части на икономиката, зависими малко или повече от взаимоотношенията си с държавата.

Парламентарната практика от последните две години обаче явно демонстрира, че този модел вече няма да работи. По воля на избирателите се формира поредица от силно фрагментирани народни събрания, които или изобщо не са в състояние да излъчат изпълнителна власт, или когато по изключение успяха - тя се оказа нестабилна и със силно ограничен срок на подкрепа. Причина за тези провали в съставянето и поддържането на правителства е именно очакването, че ще се управлява постарому, като една партия води, а останалите се съобразяват, или пък чакат своя ред в опозиция.

Видимо обаче новосъздадената фрагментация на електоралните нагласи не позволява това.

Именно тук идва и оптимистичното очакване за бъдещето –

според него все по-малките партии във все по-фрагментирания парламент ще се откажат от очакването си да вземат цялата власт и да я държат, докато не бъдат съборени. Това обаче изисква създаването на широки, многопартийни коалиции с ясно заявени цели и приоритети, отвъд „да дойдем на власт, пък да видим“. Изисква и значително по-голяма доза експертност, вместо популизъм – изпълнителна власт, която идва, за да изпълни определена предварително дефинирана задача, и може би дори си тръгва, ако не е успее да я свърши.

Подобна трансформация изисква фундаментална промяна и на начина, по който работи законодателната власт – вместо да се гласува блоково, в подкрепа на всички предложения на правителството, фрагментацията изисква формирането на различни, временни малцинства, отделни по всеки един от важните въпроси и основните политики. Няма как да очакваме, че всички партии, които формират дадена изпълнителна власт, или дори отделните им членове, ще са на едно мнение по всички въпроси, от социалната политика през търговията до ролята на прокуратурата. Това очевидно изисква и много по-високо ниво и на

разбиране на същината на отделните проблеми за решаване, и на воденето на диалог и формиране на коалиции.

Разбира се, напълно е възможно оптимизмът, че настоящата задънена улица ще бъде ползвана като възможност за растеж и преход към нещо, което можем да определим като развит, зрял парламентаризъм да е леко прекомерен. Това би изисквало след още няколко години изборите да доведат до нова ситуация, в която доминацията на една партия е възможна. Осъзнаването на тази възможност за растеж обаче изглежда като най-бързият – а и най-добрият – изход от настоящата ситуация. 

Автор: Адриан Николов, икономист от ИПИ. Текстът е от седмичния бюлетин на ИПИ