Феноменът Тръмп

Той обижда жените, подиграва се на противниците си, гневи се срещу чужденците и превръща американската предизборна борба в кална битка. И въпреки това Доналд Тръмп води в почти всички допитвания. Как да си го обясним?

Доналд Тръмп успява да се задържи на крака и след най-тежките удари. По време на последния дебат на републиканските кандидати за президентския пост сенатор Марко Рубио не спря да атакува милиардера от Ню Йорк. Ударите му бяха остри и нараняващи - точно такива, каквито обича да раздава и самият Тръмп. Публиката злорадстваше, а партийният истаблишмънт на републиканците дръзна дори да се надява, че Доналд Тръмп губи почва под краката си. Още на следващия ден обаче стана ясно, че няма отърване. Доналд Тръмп е като воденичен камък на шията, като дъвка, залепнала на подметката.

Ден след дебата Тръмп премина към контраатака и си осигури подкрепата на губернатора Крис Кристи. На същия Крис Кристи, който също беше издигнал кандидатурата си, но впоследствие я оттегли. Който е лидер на републиканските губернатори. И който при предишни дебати атакуваше остро именно Марко Рубио. Казано накратко: след този ход Доналд Тръмп отново доминира заглавните страници на американските издания, отново изглежда като човек, който не се оставя да бъде повален. А американците обожават такива истории.

Рецептата за неговия успех

Доналд Тръмп умее да реагира адекватно на емоциите на избирателите, на техния гняв към Вашингтон. Говори на жаргона на хулиганите от Бруклин, обещава да "събуди" Вашингтон и да спре прахосването. При това изобщо дори не претендира да е някакъв "мистър Клийн". Съвсем открито признава, че през последните десетилетия е правил парични дарения за всички политици, включително и за Хилари Клинтън, и по този начин де факто ги е "купил". Именно подобни признания го правят да изглежда в очите на мнозина по-благонадежден от всички други кандидати, които претендират, че са неподкупни.

Всеки в Америка знае, че политиците имат нужда от много пари, за да бъдат изобщо избрани. А Тръмп на свой ред твърди, че милиардер като него, който сам финасира предизборната си борба, просто не може да бъде купен. Което е пълна глупост, разбира се. Кой може да гарантира, че като американски президент той няма да продължи да си купува "политици"?

Към феномена Тръмп спада и неговият прост изказ. Той обича суперлативите и представя плакативно бъдещите си политически решения. Така например Тръмп възнамерява да издигне стена по границата с Мексико - за да спре "нелегалните имигранти". А това, че мексиканските политици и папа Франциск го критикуват остро заради подобни изказвания, само подсилва позициите му. И подхранва онази подсъзнателна параноя сред обикновените американци, според която САЩ са застрашени отвън.

Доналд Тръмп обяви също така, че иска да екстрадира 12 милиона имигранти от Латинска Америка. Мъже, жени, деца. Но как възнамерява да го осъществи? На самолети ли ще ги качи или ще ги извозва с автобуси до Колумбия и Аржентина? Който задава подобни въпроси, получава не отговори, а ругатни. Доналд Тръмп не се занимава с детайлите. И това важи за всички теми: той не казва как точно иска да стопи планината от дългове, нито пък обяснява как ще отмени здравната реформа на Обама.

Духът от бутилката

Доналд Тръмп обича крайностите. Съзнателно разбива табута - с едничката цел да попадне в новинарските емисии. Назовава с истинските им имена неща, за които политиците във Вашингтон само тайно си шепнат. Например това, че американските интервенции през последните 25 години бяха неуспешни и струваха трилиони долари, но никой не беше подведен под отговорност.

Доналд Тръмп е феномен, който няма да се изпари просто така. Този човек представлява опасност, при това не само за САЩ. Той е протекционист, каквито бяха навремето Рузвелт и Линкълн. Но тези двама президенти управляваха в други времена. Днес, в 21 век, Доналд Тръмп говори съвсем открито за наказателни мита срещу азиатските и латиноамериканските държави.

Ако си послужим с думите на Гьоте, Тръмп е духът, който Републиканската партия изпусна от бутилката. И сега не може да го върне обратно.

Миодраг Сорич, „Дойче веле”