Екрем Имамоглу е не само популярен кмет, но и национален символ на политическия плурализъм и демократичните възможности, които турският президент Реджеп Тайип Ердоган се опитва да потисне. Предвид нестабилното състояние на турската икономика, внезапният му арест и лишаването му от свобода могат да се окажат последната капка.

Преди дванадесет години публикувах коментар, озаглавен „Защо Турция се бунтува?“. Тогава демонстранти бяха залели улиците на Истанбул, за да защитят парк „Гези“ от превръщането му в търговски център. Днес те отново са там, но не заради дърветата или зелените площи, а в отговор на кулминацията на години беззаконие и пълзящ авторитаризъм. Тогава, както и сега, протестите отразяват дълбокото и нарастващо разочарование от системното разрушаване на демократичните институции в Турция.

Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу, който два пъти победи управляващата „Партия на справедливостта и развитието“ (ПСР) на местните избори, беше арестуван в деня, в който се очакваше да обяви кандидатурата си в президентската надпревара през 2028 г. Обвиненията срещу него, включително подкуп и злоупотреба със служебно положение, бяха заклеймени като политически мотивирани. Имамоглу е смятан за най-надеждния съперник на президента Реджеп Тайип Ердоган, а опозиционните лидери твърдят, че внезапният му арест не е случаен.

Обществената реакция беше бурна. Протести избухнаха в цялата страна – от Истанбул и Анкара до Измир, Коня, Диарбекир и други градове. За милионите, които се присъединиха към демонстрациите, това вече не е въпрос само за съдбата на един човек или едно съдебно решение. Става дума за политическа система, загубила своята легитимност. Въпросът, който сега отеква в цяла Турция, е дали авторитарният ѝ уклон е достигнал точката, от която няма връщане назад.

За тези, които помнят протестите в парка „Гези“ през 2013 г., картината е позната: сълзотворен газ по улиците, скандирания по площадите и полиция, обградила съдилища и университети. Този път обаче икономиката е в центъра на недоволството. През 2013 г. Турция все още се възприемаше като успешно развиваща се икономика. Растежът беше силен, инфлацията се колебаеше около 6%, а лирата беше стабилна. Правителството на ПСР все още носеше доверието, родено от подкрепените от Международния валутен фонд реформи в началото на 2000 г., и се радваше на уважение от страна на пазарите и чуждестранните инвеститори.

Но тази розова картина се разпадна. През 2025 г. растежът е по-нисък, а инфлацията остава на двуцифрени нива въпреки неотдавнашното завръщане на централната банка към ортодоксалната парична политика. Макар че част от чуждестранния капитал, изгубен през годините на лошо икономическо управление, започна да се завръща миналата година, арестът на Имамоглу отново разклати доверието на инвеститорите. Лирата се срина, а рисковата премия на Турция рязко се повиши.

Както през 2013 г., и сега посланието на протестите е ясно: икономическите резултати са неразривно свързани с институционалното здраве. Може да имате компетентни технократи в централната банка и финансовото министерство, но ако съдебната система е политизирана, медиите са заглушени, а академичните институции – под обсада, това не е достатъчно. Както външните, така и вътрешните инвеститори оценяват политическия риск като икономически риск, което повишава цената на капитала.

Провеждането на избори и компетентните технократи сами по себе си не поддържат демокрацията. Институциите го правят. И когато върховенството на закона бъде подкопано, несъгласието заглушено, а университетите и медиите загубят своята независимост, икономиката също започва да се руши.

Вкарването на Имамоглу в затвора може да се окаже „последната капка“ за турците, които разбират връзката между стабилните институции и икономическата сигурност. Той е не само популярен кмет, но и национален символ на политическия плурализъм и демократичните възможности. Широката подкрепа, която получи на изборите в Истанбул, беше израз на желанието за промяна, а отстраняването му сега ясно показва, че режимът на Ердоган не е склонен да позволи тази промяна да се случи по демократичен път.

Това, което прави сегашния момент още по-значим от протестите в парка „Гези“, е мащабът и разнообразието на съпротивата. Докато демонстрациите през 2013 г. бяха движени основно от светски настроена градска младеж, днес протестите обединяват хора от различни социални, възрастови и идеологически групи. Студенти, синдикални работници, собственици на малък бизнес, консервативна младеж, либерали, възрастни хора и кюрди скандират заедно: Hak, hukuk, adalet („Права, закон, справедливост“). Техният протест надхвърля личността на Имамоглу – те се противопоставят на целенасочената злоупотреба с държавните институции за криминализиране на несъгласието и задълбочаване на икономическото неравенство.

Когато правосъдието е политизирано, несъгласните се обявяват за предатели, а тези, които подкрепят режима, процъфтяват, докато независимите гласове биват наказвани и маргинализирани. Структурни проблеми – като убийствата на жени, неравенството в образованието и загубата на перспективи за младите – остават нерешени, защото публичните ресурси се отклоняват за пренаписване на историята и възнаграждаване на лоялистите.

Това трябва да тревожи не само турските граждани, но и съюзниците на страната – особено в САЩ. Всъщност приликите с управлението на Доналд Тръмп са трудно пренебрежими. За разлика от много европейски демокрации, чиито лидери бързо осъдиха ареста на Имамоглу, реакцията на САЩ към ерозията на демократичните институции в държава – членка на НАТО, с 85 милиона души население остана приглушена.

Още по-лошо, в САЩ се появяват модели, познати на онези, които са живели в Турция през последното десетилетие. Управлението на Тръмп многократно атакува институциите на знанието, особено университетите. Тъй като избирателите с висше образование по-често клонят към опозицията (Демократическата партия), академичните среди се превърнаха в изкупителна жертва. Атаките срещу академичната свобода, отхвърлянето на науката и разпространението на конспиративни теории са част от институционалния разпад, който Турция преживява от 2013 г. насам.

Независимо дали става въпрос за отричане на добре документираната връзка между лихвените проценти и инфлацията (както направи Ердоган) или за отхвърляне на науката за климата, пренаписване на историята от 6 януари и разпространение на дезинформация за Ковид-19 (както направи Тръмп), атаките срещу истината са същностен елемент на авторитарното управление. Университетите не са само центрове за обучение; те са пазители на обществения разум, без който демокрацията се разпада.

Турция все още не е провалена демокрация, но е опасно близко до това. От избора, който ще бъде направен през следващите дни, ще зависи дали тя ще се върне по пътя на институционалните реформи, или ще продължи да се спуска към авторитаризъм. Международната общност – и особено САЩ – трябва да следи внимателно ситуацията не само заради геополитическото значение на Турция, но и защото борбата, която се разгръща по улиците между студентите и силите за сигурност, отразява глобалната битка между демокрацията и нейните врагове.

Демокрациите рядко умират внезапно. Тяхната гибел е кулминацията на процес, който включва политически преследвания, лишаване от свобода или дисквалификация на опоненти, криминализиране на протестите, изземване на контрола над университетите и мълчанието на онези, които разбират какво се случва. Ако перифразираме Дилън Томас: турците показват, че няма да се примирят с тази авторитарна нощ.

Şebnem Kalemli-Özcan е професор по икономика в университета „Браун“ и директор на Global Linkages Lab. Тя е бивш старши политически съветник в Международния валутен фонд и бивш водещ икономист за Близкия изток и Северна Африка в Световната банка.

© Всички права запазени. Project Syndicate, 2025.