Започналата през февруари 2022 г. военна инвазия на Русия в Украйна промени геополитическата среда, в която се развива българският енергиен сектор. Европейският съюз реагира на геополитическия шок с комбинация от масирана военна и финансова помощ за нападната държава и икономически санкции срещу Москва. А санкциите имат смисъл само ако ударят енергийния износ, който осигурява основната част от приходите в руската хазна. Студеният геополитически вятър, който повя откъм Кремъл, постепенно охлажда ентусиазма за енергийно сътрудничество на България с Русия. Върху геополитическите трусове, предизвикани от войната в Украйна, се наслагват и политиките на ЕС, свързани със стремежа към въглеродна неутралност и отказ от изкопаеми горива.

През миналата година България получи дерогация от санкциите срещу руския петрол. Страната ни получи право да го внася още 2 години след влизането в сила на забраната за останалите държави от ЕС, т.е. до 5 декември 2024 г. София получи изключение от санкционния режим, защото единствената голяма рафинерия в България – бургаската, е собственост на руската компания „Лукойл“, а вкарването на нефт с танкери в Черно море през Босфора и Дарданелите е свързано с известно оскъпяване на транспорта и удължаване на времето за доставка.

През лятото и есента на тази година казусът с дерогацията се превърна в инструмент във вътрешнополитическите борби в София. Първо Народното събрание разписа график за поетапно преминаване на „Лукойл-Нефтохим“ към работа с неруски петрол. След това депутати от ДПС и ГЕРБ изненадващо внесоха проекторешение за незабавен отказ от дерогацията (практически невъзможно за изпълнение). Един от важните въпроси е

откъде и кога „Лукойл-Нефтохим“ може да намери неруски петрол?

Първоначално от рафинерията твърдяха, че нейните технически настройки позволяват преработка само на нефт „Уралс“, после – че са нужни време и големи инвестиции, за да се мине на други сортове петрол. Тези твърдения бяха опровергани в доклади на Центъра за изследване на демокрацията, писани от енергийния експерт Бойко Ницов. През септември именно той бе назначен от правителството за представител на държавата в Надзорния съвет на „Лукойл-Нефтохим“ като държател на т.нар. златна акция. А неруски нефт за бургаската рафинерия има откъде да се намери – петролният пазар е глобален. Но ако все пак трябва да се избегне снабдяването през турските проливи, най-очевидното решение е да се преговаря за доставка на казахстански петрол, идващ в акваторията на Черно море. Нефтопроводът на Каспийския тръбопроводен консорциум е един от най-големите в света, годишно той извежда от Каспийско море до руското черноморско пристанище Новоросийск над 50 млн. тона казахстански нефт, а това е няколко пъти повече от капацитета на бургаската рафинерия.

Санкциите смъкнаха цената на руския петрол на световните пазари доста под тази на нефта от сорта „Брент“. Така до изтичането на срока на дерогацията „Лукойл-Нефтохим“ получи възможността да работи с евтина суровина, но това почти не се усеща от българските крайни потребители, защото лъвският дял от печалбата остава у руската компания. Това създаде почва за политически натиск срещу „Лукойл“ да плаща по-големи данъци в България. Освен това в НС бе приета законодателна промяна, изискваща от собствениците на бургаската рафинерия да внасят в държавния бюджет 70% от разликата между цената на нефта „Уралс“ и „Брент“ върху преработените в Бургас количества. Това изискване засега обаче не се прилага, защото две поредни правителства не изготвят правилник, по който да се събира съответната сума, а и трябвало да се чака нотификация от ЕК.

Доста по-успешна бе атаката срещу концесията на „Лукойл-Нефтохим“ за нефтения терминал „Росенец“. Държавата си го взе обратно, след като парламентът гласува за прекратяване на концесията на руската компания. В крайна сметка все по-трудните условия за работа на руския едър бизнес на територията на ЕС може да доведат до решение на „Лукойл-Нефтохим“ да продаде бургаската рафинерия.

България като транзитьор

Агресията на Путин срещу Украйна доведе до драматични събития и по отношение на руските газови доставки за България. След като през пролетта на 2022 г. „Газпром“ поиска, а „Булгаргаз“ отказа плащане в рубли, руската компания просто врътна кранчето, грубо нарушавайки договора си за доставка. Това бе част от действията на Москва, които наричам „специална енергийна операция срещу ЕС“. По решение на Кремъл бяха спрени доставките на газ за повечето европейски клиенти на „Газпром“. Идеята бе, че пред опасността да останат на тъмно и на студено европейците ще се разбунтуват срещу своите правителства и ще поискат сдобряване с Москва. Нищо такова обаче не се случи – макар и с известна доза късмет Европа се справи с газовата война, а „Газпром“ просто загуби по-голяма част от своите приходи.

Парадоксът е, че макар и да не получава руски газ, сега за „Газпром“ България е най-важната транзитна държава от Евросъюза. Някога пълноводен поток, днес тръбопроводният газ от Русия все още тече по две малки ручейчета до страните от ЕС. Едното е през Украйна, но то ще бъде спряно в края на 2024 г., когато изтича договорът за транзит на „Газпром“ през украинска територия. Другото е през „Турски поток“ и от там – през България към Сърбия/Унгария, Гърция, Северна Македония и Румъния. Трябва да напомним – засега ЕС не е забранявал нито вноса, нито транзита на руски газ. Нито на втечнен, нито на тръбопроводен. Но „Газпром“ се доказа като ненадежден партньор, който не спазва договорите си заради политическа намеса от Кремъл. Поради това руската компания не може да разчита на нови дългосрочни договори с други страни от ЕС освен с Унгария и Сърбия. Именно тези две държави се снабдяват през България. София не е заинтересована да спре транзита на руския газ, защото това означава да остане без транзитните такси, а именно с тях трябва да се възвръща огромната инвестицията от 3 млрд. лв., направена за изграждането на тръбопровода „Балкански поток“. Но през тази есен бе предприет изненадващ ход – в съгласие с финансовото министерство НС гласува въвеждането на допълнителна такса от 10 евро за всеки мегаватчас руски газ, транзитиран през България. По същество това е акциз, и то доста сериозен – 10 евро са над една пета от текущата цена на газа на хъба TTF. Тепърва обаче ще има задкулисни пазарлъци, а вероятно и юридически битки, от изхода на които ще стане ясно дали българската хазна ще успее да събере новата такса. Ако това се случи, в бюджета ще започнат да влизат по 2,5 до 3 млрд. лв. годишно – изглежда твърде хубаво… но предстои да видим развитието и на този сюжет.

Руското газово оттегляне от Европа отвори пред България опцията да стане транзитьор на неруски газ. В това направление има поне три възможности. Първо, азербайджанският газ. Той вече постъпва през интерконектора Гърция – България, обемите му могат да се увеличат и през българска територия суровината може да стигне до Румъния, Молдова, Сърбия, Унгария и дори Украйна. Второ, от бъдещия терминал за втечнен газ в Александруполис (очаква се да заработи до 3 – 4 месеца) – като тук отново ключова е ролята на гръцко-българския интерконектор, чийто капацитет вероятно ще трябва да бъде увеличен от сегашните 3 на 5 млрд. куб. м годишно. И на трето място – турската компания „Боташ“ вече има договор да транзитира газ през България. Той може да идва от турските терминали за прием на втечнен газ, както и от Русия, Азербайджан и Иран.

Що се отнася до вътрешното потребление на газ в България, много скоро страната ни може да се окаже в нова ситуация – да има договорени капацитети за внос, които сумарно надвишават нейните вътрешни потребности. Държавната „Булгаргаз“ е резервирала 1,8 млрд. куб. м годишно за внос през турските терминали и 1 млрд. от терминала в Александруполис. Като добавим и договора за 1 млрд. куб. м на година внос по тръба от Азербайджан, общият обем става 3,8 млрд. куб м. А през миналата година българското потребление е било 2,7 млрд. куб. м. Това означава, че „Булгаргаз“ трябва час по-скоро да заплува по-умело в морето на международната газова търговия и да намери купувачи за излишните обеми, с които ще разполага.

Предизвестеният край на въглищата

Сега е моментът България да реши как ще изглежда енергийният микс на страната в следващите 2–3 десетилетия. Тази необходимост е още по-належаща, защото е нужно и спешно съгласуване на намеренията на София с Брюксел в рамките на Плана за възстановяване и устойчивост, финансиран от ЕС. Дилемата е има ли, или няма място за въглищата в бъдещия енергиен пейзаж на България. Синдикатите отговарят на този въпрос с категорично „да“, а политиците не смеят да им противоречат открито, макар че виждат накъде вървят нещата. Затова сакралната дата за затваряне на въглищните централи е поставена далеч напред във времето – през 2038 г. Политиците не лъжат, като казват, че няма да сложат кръст на въглищата много по-рано, но истината е, че това ще бъде направено от пазара. След 2026 г. вече няма да има възможност за държавно субсидиране за въглищните централи, а без него те не могат да оцелеят. Картината сега е замъглена от мита „2022 година“, но скоро ще се проясни. През миналата година производството и износът на ток, произвеждан от въглища, процъфтяваха. Но това беше временна аномалия, дължаща се на изключително високите цени на електроенергията в Европа. През тази година токът вече не е толкова скъп и българските въглищни централи отново започнаха да трупат загуби, както го правеха преди 2022 г. Оскъпяването на тока от въглища идва заради закупуването на въглеродни емисии, които формират 50–60% от крайната цена на въглищната електроенергия.

Драмата с въглищните централи в комплекса „Марица-изток“ е донякъде изкуствено раздухана. Двете частни централи в района така или иначе ще спрат производството много скоро. Още през 2024 г. изтича договорът за изкупуване на тока от ТЕЦ „Контур Глобал“ от НЕК по фиксирани цени и след това централата ще прекрати дейността си. През 2026 г. ще дойде краят и на аналогичния договор с „Ей Ес Гълъбово“, като е почти изключено след това тази централа да продължи да работи с въглища. Остава само държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“. Естествено, затварянето на въглищни мощности ще остави без работа повечето от миньорите в мина „Марица-изток“. Това създава социално напрежение, но при сегашната ситуация на пазара на труда в България освободените миньори ще могат да си намерят работа без проблем, макар и не със заплати от по 4500–5000 лв., колкото получават сега.

Предизвестеният край на въглищата се вижда и от стъпките на българските власти за осигуряване на заместваща базова мощност – нов атомен реактор на площадката в АЕЦ „Козлодуй“. През октомври бе решено отпускането на 500 млн. лв. за подготвителни дейности за изграждането на реактор по западна технология. Преди това НС сложи точка на сагата „АЕЦ „Белене“, като упълномощи правителството да преговаря с Украйна за продажбата на двата налични руски реактора, които трябваше да бъдат монтирани в Белене. Новата ядрена мощност все още е далеч на хоризонта, едва ли ще е готова преди 2035–2036 г., но е ясно, че България ще залага и в бъдеще на атомната енергия. Разбира се, ще продължи и бурният ръст на соларните и вятърните централи, като идеята е токът от тях да бъде складиран и съхраняван чрез две нови помпено-акумулиращи водноелектрически централи.

Накратко – в българската енергетика са в ход процеси на постепенна дерусификация и декарбонизация. Те са движени от различни фактори, но имат много пресечни точки и трябва да бъдат оценявани заедно в общ контекст.