Новата ви книга „Българите между две катастрофи“ предизвика огромен отзвук, в момент, който сякаш не предполагаше силен интерес към тежка историческа проблематика. Как си обяснявате желанието миналото да бъде „препрочетено“ точно сега?

Българската общественост развива една трайна и разрастваща се потребност от опознаването на историята. След падането на ограниченията върху информацията през 1990 г. обществото ни е жадно да научи истината, която 45 години му е спестявана. 90-те бяха бурен период на много истински разкрития и фалшификации. При все това огромна част от миналото на народа ни остава непроучена и непозната. Същевременно учебните часове по история не успяват да изчерпят интереса и потребностите на едно общество, което все по-ясно осъзнава, че трябва да познава и разбира миналото си, за да може да изгради смислено бъдеще. През изминалите 15 години ново поколение професионални историци и любители се бори да популяризира историята ни и да разкаже истината за миналото на народа ни. За мен е чест да бъда част от този „ню уейв“, който се стреми да предаде историческото познание на достъпен, ясен и разбираем език. Старите учени не разбират една проста истина – науката не може да се прави самоцелно, тя трябва да се създава с мисъл как да бъде достъпна за средния гражданин, именно на това съм посветил своя собствен път в академичното развитие.

Казвате, че две национални катастрофи – османската и съветската – продължават да определят съдбата ни. Какво българите не искат да научат от историята си и защо?

Истината за това, че тоталитарният режим е също толкова деструктивен за развитието на България, колкото и отоманското владичество, е неудобна за мнозина до днес. Това са хора, открили някакво материално благо за себе си в тоталитарната система. По същия начин след Освобождението е имало хора, които са живели доста добре под османско владичество и за тях създаването на Княжеството е било всъщност неприятно усложняване на социалното и политическото положение. И в двата случая говорим за хора, които са се адаптирали към враждебната среда, която иначе е тровела останалата част от обществото. Именно в това се корени ужасното на двете катастрофи – те раздробяват народа ни на прослойки и групи, всяка от които има собствени цели и интереси, които често са взаимоизключващи се. Тази капсулация и разгромът на обществото са причината за политическата нестабилност в България през последните 140 години, за разлика от държавите, които не са били под чужда власт или не са били под тоталитарен режим. Именно ликвидирането на интелигенцията и подчиняването на елитите на една чужда върхушка води до липсата на добре познатите социално-икономически течения, които на свой ред да породят политическата рамка, върху която да се изгради модерната българска държавност.

Кои са най-опасните български исторически митове и защо?

Безспорно за мен митът за робството е най-страховит. Той обезличава духа, традициите, културата и борбите на българите през петте века чуждо владичество. Натрапва ни се изкуствено, че предците ни са били безправно стадо, което е било доено и клано от своите османски господари. Как тогава да си обясним възхода на българските бизнес фамилии през XIX век? Как да си обясним, че българите, без да имат държава, създават мрежа от светски училища? Как да си обясним, че разполагаме с процъфтяващи селища още от края на XVII век или че българските земи са най-богатата част от цялата Османска империя? Няма как хора като Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски или Христо Ботев да са били роби. Същото важи и за българския бизнес елит – сем. Тъпчилещови, Георгиеви, Палаузови, Денкоглу. Всичките ни революционери, духовници и просветители са от богати семейства, стремящи се към европейска култура, европейска политика и европейски бизнес. Митът за робството се използва удобно от тоталитарния режим, за да се вмени чувство на безсилие сред българите – те да се разглеждат като втора ръка хора, които дължат всичко на Русия и оттам на СССР, за да може да се оправдае антибългарската социална и икономическа политика на БКП, която коства три фалита на народа ни и до ден днешен бележи с черно петно развитието на България. Днес наративът за робството се използва от идейните последователи на тоталитаризма в опита отново да ни превърнат в общество от неудачници, които могат само да бъдат управлявани отгоре, но никога да се управляват сами. От нас зависи да не позволяваме това да е образът, с който сами живеем за себе си.

Наистина ли историята се пише от победителите – кой побеждава в крайна сметка митът или науката?

Крайният победител в историята е истината. Това е малка утеха за жертвите, но след 10, 100 или 1000 години тя винаги излиза наяве.

Пропагандата е от основните инструменти в модерната хибридна война. Интересно е как е била използвана в историята?

Хибридна война не съществува. Има само война. Войната винаги се води с всички възможни средства, едно от които е пропагандата. Тя е старо оръжие на хората, старо колкото самите общества. От „вашият бог вече е на наша страна“ през „вашият крал е нелегитимен, а властта на нашия е от Бога“ до „моята социологическа агенция е по-вярна от твоята социологическа агенция“ пропагандата е постоянен спътник на политиката. В древността хората са използвали религия, тотеми, митове, легенди и дори песни, за да пропагандират своята култура и цивилизация. „Илиада“ е типичен пример за пропаганда на ценностите, „Одисея“ също. „Енеида“ ги слага в малкия си джоб, тя е поръчкова творба, написана от Вергилий за Август, с която да се покаже, че Юлиите произлизат от боговете и че Рим е орисан да управлява света навеки. По време на Кръстоносните походи папите използват твърдението си, че интерпретират директно Божията воля, за да използват християнските войски като средство за постигане на своите политически цели. През Новото време печатната преса веднага е вкарана в употреба, за да се печатат памфлети, защитаващи „твоя“ водач и осмиващи врага – жълтите новини се появяват по-малко от век след самото печатарство. В края на XVIII век Наполеон си купува няколко вестника, които започват да пускат такива новини и анализи, каквито са удобни на Корсиканеца. Впоследствие партиите, появили се в съвременен вид през XIX век, използват своите медии със същата цел. През XX век изкуството е впрегнато като пропаганден инструмент – кино, театър, музика, картини, скулптури, сгради, – никое средство не се пести, за да се докаже могъществото и превъзходството на тази или онази страна. Всички тези аспекти на пропагандата се виждат още от строежа на пирамидите. Хората не са измислили нищо ново концептуално, просто използват по-високи технологии, за да правят същите неща, които правят от 10 000 години.

Руският реваншизъм създаде нови реалности. Какви са рисковете, но и възможностите за България в тази картина?

Рисковете за България са огромни. Ние сме фронтова държава по отношение на Русия, бяхме обявени и за неприятелска страна. Русия полага огромни усилия да превърне страната ни в пета колона в рамките на ЕС и НАТО. Атаките са ежеминутни и няма сфера, която да не е под обсада – култура, история, икономика, политика. А борбата е неравна – десетилетия промиване на мозъци работят в полза на Кремъл. Огромната възможност е да прекършим тази пропаганда, да счупим менталните окови и да се освободим от руското робство, което тегне над стотици хиляди умове у нас. Наградите ще са големи – политическо обновление, икономически просперитет, културен подем. За съжаление, към момента не виждам народът да предприема необходимите трудни и категорични стъпки в тази посока.

В какъв моментум се намира България от перспектива на историята?

България се намира на кръстопът, откакто е създадена – нито източна, нито западна. Нито езическа, нито напълно християнска. Нито съвсем демократична, нито авторитарна. Нито достатъчно с НАТО и ЕС, нито напълно с Русия. Винаги се ослушваме, винаги се опитваме да отгатнем в кой момент да скочим на въртележката, на кое място да седнем в автобуса и на кой ред в киното, за да виждаме най-добре екрана. От толкова чудене винаги оставаме на най-задния ред, падаме от въртележката, а в автобуса се клатим на задното стъкло, прави и хванати за най-крайната дръжка. Докато не осъзнаем, че изборите, които правим, трябва да са ясни, категорични и консистентни, винаги ще си останем лашкани от историческите течения.

Ако приемем, че пълната евроинтеграция вече е зад гърба ни, кои трябва да бъдат непосредствените национални цели през следващите 10–15 години?

За съжаление, аз не приемам, че евроинтеграцията е зад гърба ни. Ние сме в ЕС, Шенген и скоро в еврото, но това е една административна фасада. В ума си българите все още не са европейци, а ориенталци или в най-добрия случай – балканци. През следващите 10–15 години ние трябва да завършим процеса по културна интеграция в Европа. Да приемем европейската визия за икономическо развитие. Да създадем европейско образование, европейско правосъдие, европейска култура. Тези неща у нас не са масови, те са дело на отделни индивиди – точно като през Възраждането. Имаме 4000 хиляди души елит и 6 400 000 други хора, които цъкат с език, остават апатични или скептични и чакат Дядо Иван или Чичо Сам да дойде да ги оправи. Нужно ни е европейско мислене, европейска самостоятелност и голяма доза европейско самочувствие. Ние оставаме комплексиран и психологически смачкан народ. Така няма да просперираме никога.

Казвате за Съединението, че е първият акт на масова мобилизация за защита на националния идеал. Възможно ли е следващата голяма българска мобилизация да бъде цивилизационна и какво би я отключило?

Тя вече започва – българите се мобилизират цивилизационно, за да изберат Европа пред Русия и бъдещото развитие пред бляновете за тоталитарно минало. Новите генерации, които идват – моята и следващите, не помним бозата за 6 стотинки и баничката за 15. Помним обаче политиците – рожби на комунизма, които се подиграха с младежките ни години и със зрелите години на родителите ни, и знаем, че не искаме повече от това и не искаме повече от тях. България трябва да направи своя цивилизационен избор, да спре да се лашка между всички заобикалящи я опции и да мисли за собствените си интереси, а не как да удовлетвори този или онзи благодетел зад граница.

Виждаме опити за ново глобално преразпределение на влиянието – между Вашингтон, Пекин и Москва. Това е нова историческа ситуация за Европа. Как реагира тя и какви са перспективите ѝ?

Европа стабилно проспива своя шанс да се обедини и да се издигне като сила, равноправна и дори надминаваща другите „териториални конгломерати“. В този нов свят Русия не е фактор – тя е апендикс на Китай. ЕС има икономическия, военен и технологичен потенциал да бъде Третият път в света, пътят на либералната демокрация – такава, каквато не е възможна нито в САЩ, нито в Китай. Вместо това днес Европа е Свещената Римска империя на XXI век – грамадна като територия и потенциал, но раздробена между десетки държавици, всяка от които не осъзнава, че вълците са пред прага на къщата и скоро ще „пуфтят, ще духат и ще ни сринат къщичката“, както се казва в приказката за трите прасенца. Пътят на Европа надалеч от превръщането  в буферна зона между Запада и изтока е в нейното обединение, централизация, икономическо окрупняване и създаване на собствена армия. Европа или ще се превърне в Европейска федерация, или ще се маргинализира и до век ще е част от новия Трети свят.

Как бихте описали трите центъра на сила днес – САЩ, Русия и Китай – с по една историческа диагноза за всеки?

Голямата победа на Путин е, че успява да заблуди много хора, че Русия е фактор в съвременния свят. Русия е една изоставаща икономика, пълна със застаряващо, нискограмотно население, изпълнена с корупция, недоразвити провинции и източващи се в разни посоки ресурси. Тя е империя на крадци, която изяжда своята интелигенция. Русия можеше да е много велика и могъща държава, но не е и скоро няма да бъде. Държави като Бразилия и Индия скоро ще станат много по-важни от нея. Китай и САЩ са новите суперсили на XXI век и са реалните играчи, с които светът трябва да се съобразява. Това не означава обаче, че те са хегемони. Всяка от двете има огромни проблеми и недостатъци. Политическите им системи доказаха през ХХ век, че не предлагат универсално лечение за болежките на света и съответно нито една от двете няма да може да моделира планетата по свой образ и подобие. Някои хора очакват Оруелова Земя на три враждуващи мегатоталитарни режима, но не мисля, че това е бъдещето на човечеството през XXI век.

Кой е разговорът, който на всяка цена искате да водите с българите през 2026 г.?

Диалогът, който водя, откакто се занимавам публично с история, е този за нуждата от създаване на национална доктрина за бъдещето – общи цели, общи средства и общи приоритети. България изпусна много удобни влакове. Напред я чакат два експреса – този на реформите и този, който води към ада на демографския колапс, икономическото тътрене и авторитарното политическо бъдеще. Страната ни трябва да спре да изпуска своите шансове за цивилизационен избор – историята ни дава повече шансове, отколкото на много други народи, и до момента ние успяхме да проспим всички тях.

Гл. ас. д-р Александър Стоянов е учен от Института за исторически изследвания на Българската академия на науките и преподавател по история в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“. Автор е на осем монографии и над 300 статии, студии и публикации.