14 юли 2023 г. Париж. Националният празник на Франция. Традиционно единственият много голям военен парад в значима демократична държава. Също традиционно на трибуната до президента на Републиката е чужд държавен глава или шеф на правителство и представителна военна част от неговата страна дефилира в началото на парада. Там на трибуната до Еманюел Макрон е Нарендра Моди, министър-председателят на Индия, а отбрани индийски войници откриват самия парад.

Силата на символите

Разбира се, в поканата няма нищо случайно. С нея Франция обявява нов съюз или прави заявка за сближаване, напомня за старо приятелство, изразява позиция по отношение на конкретна световна или регионална криза. През 2022 г., половин година след нахлуването на Русия в суверенна Украйна, нека напомним – придружено с първоначален неуспешен опит за превземане на столицата Киев и ликвидиране на държавността ѝ, на парада дефилира сборна представителна част на страните от източния фланг на НАТО. През 2019 г. като контрапункт на все по-осезателните засечки в работата на френско-германския европейски мотор почетен гост на трибуната е федералният канцлер Меркел и дефилират войници на Бундесвера. Двадесет години по-рано берберските конници от Мароканската кралска гвардия преминават по Шан-з-Елизе пред погледа на крал Хасан II, който е на трибуната до президента Ширак. По онова време алжирският президент Бутефлика и неговите генерали са решили, че ще лекуват раните от току-що приключилата алжирска гражданска война с агресивна антифренска политика и реторика, комбинирайки ги с много доходоносен флирт с Русия (вече на Путин, но все още като премиер Елцин). Преди да се върнем към нашето време, за да разкрием защо разходихме читателя на тази обиколка на паради за френския национален празник от последните десетилетия, ще трябва да споменем още един. Той е от 2007 г., когато току-що избраният с крайно противоречиви кампанийни послания по отношение на обединена Европа президент Саркози осигурява впечатляващото присъствие на по една рота от всяка от 27-те страни членки със знамената им, предвождани от един португалски улан, маршируващ с европейското знаме.

Новият европейски лидер

Време е да се върнем към 14 юли 2023 г. в Париж. Еманюел Макрон вече не е младият и неопитен антиполитик, технократ революционер, който иска да преобръща света, а е европейски ветеран, преминал през кризи, невидяни от френски държавен глава от Дьо Гол насам (който има в списъка си като лидер на народа и страната Втората световна война, основаването на две от петте френски републики, Берлинската криза, Алжирската война и бунтовете от май 1968-а). Еманюел Макрон вече е преживял като президент бунта на жълтите жилетки, пожара в „Парижката Света Богородица“, смъртоносна пандемия, началото на тоталната война на Москва срещу Украйна и сигурността в Европа, както и протеста на улицата и синдикатите срещу пенсионната му реформа. Преизбран е убедително след целия този потоп от страховити кризи. Като европейски лидер Макрон няма видим конкурент. Свидетели сме на едновременното сриване на германския модел и на германското лидерство в Европейския съюз. Всичко това ни връща неотклонно към парада за 14 юли в Париж, новия неформален лидер на Европа и Нарендра Моди.

Супернова на хоризонта

Субконтинентът държава вече има най-многобройното и най-младо население в света, петата по големина и трета по покупателна сила икономика. Не бърза да кани президента Зеленски на срещата на Г-20 в Ню Делхи, но участва във военни учения заедно с Япония, Австралия и САЩ. За да разберем геополитическото явление, което представлява съвременна Индия, и за да видим с какво тя е интересна за Франция и Европа (а и за всички останали), се налага да погледнем към индийската социална и политическа реалност.

Съвременна Индия е подвластна на няколко сериозни вътрешни фактора, които определят не само развитието ѝ, но влияят сериозно и на отношенията ѝ с останалия свят. Първият от тях е разривът между мюсюлмани и индуси при разделянето на Британска Индия на независими Индия и Пакистан през 1947 г. Докато Пакистан се формира като нация, обусловена от религията (исляма), то Индия прави огромно усилие да не се обособи през вярата или езика на огромното си мнозинство (индуизма). Независима Индия, страна на всички свои деца, е пряк резултат от огромната роля на Индийския национален конгрес (ИНК) в кампанията за изгонване на британците, както и в инстуционалното изграждане на новата държава. Създадена през 1875 г., ИНК е по същество организация на онези образовани и предимно заможни индийци, националисти по просвещенски, които искат една многоетническа, мултиконфесионална Индия, която да бъде модерна светска и демократична държава. Като парламентарно представена партия ИНК реализира кредото си в конституцията от 1950 г. и в оформянето на институциите, но също така ѝ осигурява квазихегемония върху управлението през следващите десетилетия. Срещу себе си в парламента и в парламентите на щатите ИНК има поредица от партии, които се появяват и изчезват, но те не са от значение. Последната в поредицата е „Индийски национален възход“ – партията на сегашния премиер Нарендра Моди. Той е командирован в нея като тийнейджър от РСС – полутайната паравоенна организация, която стои зад всички тези появяващи се и изчезващи опозиционни на Конгреса партии. Моди е станал член на РСС на 8-годишна възраст, както почти всичките ѝ членове. Организацията се характеризира с показна религиозност, организиране на погроми и преследване на мюсюлманското население, както и натиск за изхвърляне от всякакви властови позиции на мюсюлмани, християни, будисти, зороастрийци и др. Развитието на Индия през последните 10 години управление на Моди прилича много на това от последните 20 години в Турция. И в двете държави визията на един национален елит, пропит с идеалите на европейското просвещение, става жертва на собствения си успех. Огромните изостанали неуки народни маси следват безропотно елита, докато не се замогнат и ограмотят. Тогава се оказва, че искат и приемат плодовете и предметите на просветената модерност, но отхвърлят принципите и идеалите ѝ. Щом се отърсят от крайната мизерия, тези големи групи хора започват да мечтаят за обществото от раджи или бейове, които са потискали дедите им, просто се виждат в ролята на тези бейове и раджи. Както при Ердоган, и при Моди и неговите съпартийци този национализъм от псевдоромантичен тип влияе особено силно върху външното позициониране на страната. Подобно на други случаи по света тези пориви на голямата група хора винаги избиват в посока „Турция на 3 океана“, „Индия на 4 континента“ и т.н. Само че в случая с Индия това се комбинира с „Индия само на индусите, всички други са чужденци“, а чужденци почти винаги при този начин на мислене е равно на предатели.

След така описаната картина можем с основание да се запитаме какво прави героят на това отрицателно развитие до един от лидерите на свободния свят на празника на страната му. Отговорите са няколко:

1. Моди не е ликвидирал демократичната система на страната си. Като степен на авторитарност дори не е достигнал „железните“ похвати на ИНК при неговата голяма звезда Индира Ганди.
2. Отношението към малцинствата не отговаря на очакванията на другите големи демокрации, но и те имат през ХХ в. техните нелицеприятни към малцинствата моменти. Достатъчно е да споменем сегрегацията в САЩ, отношението към елзасците в следвоенна Франция или онова към католиците в Северна Ирландия. Тези страни успяват да обърнат черните страници благодарение на работещите си демокрации. Индия със 76-годишната си история на работеща парламентарна демокрация е по-близо до изброените примери, отколкото до случаи като Руанда, Босна или Русия.
3. Каквито и проблеми да имат индийските граждани при Моди, те са съвсем различни от тези в комунистически Китай, където няма граждани. Има поданици на един тоталитарен режим – съвсем безправни и привилегировани (партийните членове), но и двете групи живеят в постоянен страх да не сгрешат по отношение на моментната „истина“, спусната от Политбюро на ККП. По отношение на малцинствата дори треперещата пред Пекин ООН описва ситуацията в Северозападен Китай като трагична.                                                                                
4. В интерес на западните демокрации е Индия да продължи да се възприема като демократична. Според наратива на комунистически Китай и на всички други тирани по света една страна не може да бъде от незападна традиция, много населена или твърде голяма и да бъде либерална демокрация. Аргументите против това твърдение в Азия са четири – Япония, Южна Корея, Тайван и Индия. От тях само последната покрива и трите критерия – огромна е по площ, от незападна традиция, много, много населена и е либерална демокрация от 76 години.
5. Както в примера с парада от 1999 г. и Хасан II, понякога, когато си демократ, какъвто е Ширак, е допустимо да приемеш за съюзник някой, който не е точно от „твоите“, за да отречеш неприемливата му алтернатива. Мароканският крал е в най-добрия случай просветен деспот, но в сравнение с алжирските генерали е напълно приемлива алтернатива. Затова Моди е на мястото си на трибуната в Париж, а Си Дзинпин и Путин не са.

Това е моралната страна на въпроса. Но защо Индия е от първостепенна важност за Франция, Европа и Запада в перспективата на „голямата игра“ на новата Студена война?

Индия в новата Студена война

Ролята и значението на Индия в задълбочаващия се гигантски сблъсък за световна хегемония между западния свят и Китай ще бъдат несравнимо по-големи от влиянието и мястото ѝ в 43-годишното противопоставяне между САЩ и СССР. Това е така, защото най-напред населението на Индия е с една Европа повече, отколкото в края на Студената война. От това следват две неща – едното е, че Индия има огромен индустриален потенциал, а другото е, че тя има най-голямата сухопътна армия в света. Още по-важно е, че страната е географски в центъра на този конфликт за разлика от предишния, спрямо който е периферна. Ако Европа, САЩ и съюзници искат да имат изобщо шанса да оцелеят, те ще трябва да изтеглят възможно най-бързо цялото си производство от Китай и да прекратят незабавно изтичането на високотехнологично ноу-хау към Пекин. Това ще бъде възможно само ако бъдат осигурени алтернативни много евтини работилници, така че стандартът на живот на американската, европейските и японската средна класа да не се срине напълно.

Възможните работилници са 3 на брой – Латинска Америка, Субсахарска Африка и Индия. От тях Африка е с най-добра дългосрочна перспектива от европейска гледна точка, но с цената на огромно усилие от страна на потенциалния инвеститор, както и възможни военни интервенции. Латинска Америка е логистично подобна за американците. Тя за разлика от Африка е по-подготвена за такова индустриално навлизане, но пък не знаем дали някои от най-значимите страни там като Бразилия и Перу не са избрали вече китайския лагер. Най-бързият, най-подготвеният откъм хора и най-сигурният вариант е Индия.

Битката за петте морета

Самата Индия ще може да играе ролята на основна необвързана страна дотогава, докато конфликтът продължава да бъде във фазата, в която основният фасаден противник на западната цивилизация продължава да бъде Русия. След неизбежната саморазруха на Москва Индия, независимо от управлението, което има, ще се самоопредели в западния свят. Освен спящия териториален конфликт, в който индийската армия е отблъсквала 3 пъти директна китайска агресия за последните 60 години (1962, 1965 и 1971 .), за да оцелее, Индия трябва да надделее в сблъсък с Китай в две от петте актуални или потенциални битки за контрол над моретата в световен мащаб. Те са: сблъсъкът за Южнокитайско море (актуален), войната за контрол над Тихия океан (потенциална, но неизбежна ), конфликтът за Индийския океан (актуален), битката за Черно море (актуална и гореща) и конфликтът за Малайския архипелаг (потенциален). От тях сблъсъкът в Черно море откъм играчи е трима на един – Русия се бие с Украйна и е в конфликт с Европейския съюз/НАТО и Турция (като отделен играч). По отношение на Черно море битката е за контрола над пътищата, в частност за износа на украинско зърно към Африка. Конфликтът в Черно море е част от голямата битка за Африка, в която Русия се опитва да стане монополист. В Тихия океан сблъсъкът е Китай срещу всички останали (САЩ, Канада, Япония, Южна Корея, Тайван, Виетнам, Австралия) и става дума за поддържане на живи и свободни транспортни комуникации между различните участници в това, което наричаме западна цивилизация. Индия е един от най-важните играчи в конфликтите за Малайския архипелаг и Индийския океан. При Архипелага залогът е контрол над прохода Малака, през който минава огромен дял от морската търговия на света. Този конфликт ще остане дълго време потенциален, защото всеки проблем в протока води до борсова паника, освен това играчите там са твърде много (на практика всеки на земята, който разполага със значим боен флот). За Делхи обаче овладяването на Малайския архипелаг от страна на комунистически Китай би означавало полуобкръжение от страна на Пекин и възможност за последния, свързвайки се директно с бБирманския си съюзник (Мианмар), да положи задушаваща верига около Индия. Последният от изброените конфликти следва директно от предходния – контрол и военни бази на Китай в островите от Индийския океан биха довършили изграждането на такава задушаваща верига.

Накратко описахме някои от причините Ню Делхи да е ограничен във времето, в което ще може да продължи да играе и печели от традиционната си необвързаност. Когато Москва изпадне от играта, а то ще е скоро, Индия ще се озове лице в лице с много опасния си съсед и враг, който знае, че ще трябва да я отстрани като съперник в похода си към световна хегемония. Ню Делхи е наясно още сега, че ще трябва да премине изцяло към западния лагер. Затова приема и търси големи американски инвестиции и купува много от добрите, но скъпи френски рафали. И затова Нарендра Моди е до Еманюел Макрон на 14 юли в Париж.