Още в началото на руската агресия срещу Украйна мнозина си задаваха този въпрос. Наблюдаваха изразните средства на Путиновата пропаганда и се чудеха. Защо от Кремъл идват очевидни лъжи, на които здравомислещ човек няма да повярва?

Мина време и истината изплува. В пропагандния дуел Украйна и Русия играят на различни терени. Украйна търси Запада с неговия претенциозен, внимателен и критичен гражданин. Русия обаче се обръща към останалия свят.

В това има логика. Изтокът дири подкрепа в глобалния Юг, огромен като население и потенциал. Там отдавна ненавиждат Севера и особено Запада. Антиамериканизмът, който владее огромни маси в Близкия изток, Азия, Африка и Латинска Америка, е по-силен от всякакви рационални аргументи. Мрази САЩ? Значи е наш човек.

Останалият свят – това е например Индия, която скоро ще стане най-многобройната страна на планетата. 60% от нейното въоръжение е руско, а това я поставя в особена зависимост от доставки, муниции и резервни части. Това е също така Бразилия, чийто президент Игнасио Лула да Силва, бивш профсъюзен деец и марксист, шокира Запада с двусмислени, да не кажа, проруски изказвания за войната. Това е и Южна Африка, която опита да посредничи между Русия и Украйна. Но когато делегацията бе в Киев и обявиха въздушна тревога, президентският говорител се направи на ударен, все едно не я е чул и всичко е измама. Останалият свят – това е най-вече Китай, основният геополитически противник на САЩ и най-голямата надежда на Русия.

Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка. Какво ги свързва ли? Едно съкращение, което се появи преди 22 години като метафора.

Лидерите на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка на годишната среща на БРИКС в Ню Делхи, 2012 г. 

Някои от най-важните неща в живота се раждат първо в главите на писателите. Първо Карел Чапек измисли думата „робот“, чак после науката измисли роботите. Уилям Гибсън описа киберпространството преди възхода на глобалната мрежа. Артър Кларк „видя“ в бъдещето мобилните телефони, интернет, Гугъл, Скайп и телемедицината.

Джим О’Нийл не беше писател. Но през 2001 г. работеше за „Голдман Сакс“ като глобален икономист и търсеше поетична метафора за доклада, който готвеше. Документът твърдеше, че скоро голяма част от икономическия растеж ще идва от Русия, Индия, Китай и Бразилия (впрочем най-спорната в групата по онова време). И така: B за Бразилия, R за Русия, I за Индия, C за Китай. BRIC! Звучи чудесно, даже напомня английската дума за тухла (brick). Докладът на О’Нийл се покри със слава и се превърна в самосбъдващо се пророчество.

Девет години по-късно някой попита Къде е Африка? Тя има потенциал! Две са най-обещаващите страни там, Нигерия и Южна Африка. N обаче разваля съкращението. Тогава – S, South Africa. БРИК станаха BRICS (БРИКС).

По примера на Чапек, Гибсън и Кларк метафората прескочи в живота и стана реалност. Ако имаше някой, на когото тя да се хареса особено, беше на самите държави от доклада. През 2006 г. БРИК проведоха среща на най-високо равнище в Ню Йорк. После всички, които мразят Запада, се размечтаха: иде новият свят! Иде истинската алтернатива на Запада.

Но дали всъщност БРИКС са група – такава, каквато са НАТО и ЕС например? Нека да видим. Китай и Индия имат търкания и даже леки сблъсъци по общата си граница. Наскоро едно видео показа как граничарите от двете страни се млатят в Хималаите с тояги (индийците май се оказаха по-изкусни). Затова Пекин развива специални отношения с основния индийски геополитически съперник Пакистан.

Бразилия все пак е демокрация и няма твърди обвързаности – едно е с левичаря Лула, друго – с десния Жаир Болсонаро, „Тръмп от Тропика“. Южна Африка не може да се похвали с бляскави успехи в политиката и икономиката. Колкото до Русия, войната я изхаби икономически и имиджово. Не е ясно как ще изглежда московската властова пирамида след края ѝ.

Нека да не се залъгваме: цялата прогноза за възхода на БРИКС се побира само в една дума – Китай, единият полюс на бъдещия двуполюсен свят.

Уникално ли е това? Или вече се е случвало? Днес Китай е производител номер едно с дял от над една пета от световното производство. Това ни изглежда като новината на хилядолетието. Числата обаче усложняват картината. Към 1800 г. този дял е много по-голям – една трета, 33,3%. Ето това се казва гигант! Преди Индустриалната революция всяка трета стока в света се е правела от китайски ръце. Преди да ахнем, числата отново ще ни отрезвят: през 1800 г. Китай е една трета и от световното население. Доиндустриалната икономика работела просто: повече производство – повече население. Само в периода 1797–1800 г. китайците нараснали с 24 млн.; това са цели 9%. Така ще забогатееш само, ако някой друг умре. Ръстът на населението изяжда ръста на производителността. Иначе казано, 20% днес са повече от 30% вчера, когато световната икономика още не била глобална.

Тази икономика не тласкала Китай към експанзия. Цялата енергия отивала към овладяване на собственото пространство. Да, китайски гарнизони контролирали точки по древния Път на коприната. Но не създали колониална империя, дори не поискали. Между 1405 и 1433 г. евнухът адмирал Чжън Хъ изпреварил европейците в Индийския океан с цели седем плавания. Но след смъртта на Хъ (мюсюлманин от народа хуей) Поднебесната империя зарязала корабите и не повторила. Китай се вглеждал главно в себе си.

Днес обаче се случва невъобразимото. Китай довършва трети самолетоносач. Засипва с пясък рифове в Южнокитайско море, превръщайки ги в островчета за териториално укрепване. Основа първата си чуждестранна военна база в Джибути. Активно инвестира навън, предимно в богатите на суровини, но бедни на стандарт африкански страни. И провежда гигантска инвестиционна, инфраструктурна и геополитическа инициатива с името „Пояс и път“ и с ресурс от трилиони долари.

Само преди две десетилетия китайската външна политика главно правеше „пас“. Сега не е така. Курсът на лидера Си Дзинпин е оспорване на американското глобално господство. И за това се намери метафора. Китайското кино разказва приказки за специалните части – т.нар. бойци вълци (wolf warriors), които натриват носа на американците в различни африкански или азиатски държави. Това накара експертите да заговорят за „дипломация на бойците вълци“. Китайските дипломати не пасуват, а говорят и действат – понякога доста остро. Външната политика гради амбициозни планове, търси възможности и опитва да действа като арбитър.

Вижте например отношението на Китай към войната. От една страна, Пекин не иска Украйна да победи, защото това би изглеждало като западна – и американска – победа. От друга страна, не бърза да въоръжи Русия, за да надделее тя. Така взаимното изтощение може да донесе точки за Китай в бъдеще. Ако Западът се измори, а Русия окончателно се превърне в младшия суровинен партньор в руско-китайската връзка, кой ще бъде победителят?

Дали обаче Китай може да бъде лидер на останалия свят срещу Запада, да поведе the Rest against the West? Мащабът на китайската експанзия е толкова голям, че произвежда ентусиазъм и опасения в равни дози. Китай ще ни помогне, без да ни назидава като Запада, чуват се бодри гласове в страните партньори. Но други пък питат: Как ще връщаме кредитите? Няма ли главно китайски фирми да поемат общите проекти? Въобще има ли опасност да ни експлоатират китайците?

За да противодейства, Западът опитва да приласкае Индия. Индийският президент Нарендра Моди бе приет с почести от Джо Байдън във Вашингтон и от Еманюел Макрон в Париж, при това в Деня на Бастилията, 14 юли. Германският канцлер Олаф Шолц и италианската премиерка Джорджа Мелони тръгнаха за Делхи.

Казват, че посещението в САЩ било успешно. А подходът на Макрон изглеждал доста рационален: никакви поучения за правата на човека (въпреки антимюсюлманските кампании на партията на Моди, известна със своя национализъм), договори за продажба на оръжие (за да има алтернатива за руснаците), прагматизъм (в бизнеса, политиката, човешките отношения). Жертваш принципи, печелиш бизнес и геополитика. Вероятно светът вече е такъв. За да се изправиш срещу китайците, трябва да действаш по китайски.

Така стигаме до най-важния въпрос: за да спечели в противопоставянето, трябва ли Западът да изгуби душата си? Нима Западът не спечели Студената война преди всичко с „меката си сила“ – с привлекателността на своята икономика, демокрация, култура? И защо мнозина – от Пакистан до Турция, от Бразилия до Русия – взеха все по-малко да го копират?

Последното глобално изследване на ценностите показва, че Западът и останалият свят все повече се отдалечават. Западът става все по-светски и индивидуалистичен. Другите обаче не бързат в тази посока. Даже напротив, връщат се назад – към колективното, религиозното, митологичното. Дори забогатяването не прави хората от глобалния Юг „по-западни“.

Очакват ни интересни времена. Западът ще бъде все по-хомогенен като ценности, принципи и политика. Не и останалият свят. Страните от него няма да бързат да влизат под китайското крило, но ще се мръщят и на западното лидерство. Ще сменят позиции, ще предлагат варианти и в двете посоки, ще печелят дивиденти оттук и оттам. Вижте турския президент Реджеп Тайип Ердоган; той е типичният пример. БРИКС няма да стане съюз, подобен на НАТО, но и НАТО няма да се разширява извън Запада.

Индийският президент Нарендра Моби беше приет с почести от Джо Байдън във Вашингтон 

Лошата новина е, че все по-малко ще се разбираме. Политическият сблъсък, форматиран от социалните мрежи, ще бъде конфликт не толкова на идеи, колкото на идентичности. И все повече ще чуваме някой да възкликва:

Тези луди ли са? Как е възможно да вярваш в ТОВА?