„САЩ ни казват: „Драга Европо, погрижи се сама за себе си. Ние вече няма да ви пазим.“ 

Можем да вярваме на човека, който ми казва тези думи. Главният изпълнителен директор на „Райнметал“ Армин Папергер ръководи най-големия оръжеен концерн не просто в Германия, а в цяла Европа: „Фермерът в Тенеси не иска вече да плаща сметката за европейската сигурност. Затова трябва сами да се погрижим и да инвестираме“. Затова Папергер и бизнес-ръководители като него назначават хора и строят заводи. Европа се готви да зависи само от себе си.

„Наистина трябва“, написа Илън Мъск в своята платформа Х, бивша Туитър, на 9 март. Да, и той подкрепи европейската самостоятелност, но по лошия начин. Основателят на „Тесла“ и съветник на Доналд Тръмп коментираше пост с призив САЩ да излязат от НАТО. И продължи: „Няма смисъл Америка да продължава да плаща за сигурността на Европа.

Това е друг свят. Обещанията от вчера не пораждат задължения днес. Всеки трябва да помисли за собствената си сигурност.

Затова не трябва да се чудим, че на 18 март 2025 г. три държави от Балканите – Хърватия, Албания и Косово – подписаха декларация за сътрудничество в областта на отбраната в албанската столица Тирана, като даже отправиха покана и към България.

Във всяко друго време това щеше да бъде скандално. Две от подписалите и една от поканените са членки на НАТО – най-силния отбранителен съюз в историята. В Косово пък са разположени мироопазващи сили, включително от този Алианс. Но те не разчитат на натовската мощ, а сключват сепаративни съюзи. Вие обаче щяхте ли да бъдете спокойни? След думите на Мъск никой не може.

Скритата причина зад този „съюз в съюза“ е въоръжаването на Сърбия. То отдавна привлича вниманието. През 2024 г. в Белград дойде френският президент Еманюел Макрон и сключи сделка за 12 бойни самолети „Рафал“ – огромна сделка за балканските мащаби.

Това не е изключение. Между 2016 и 2021 г. Сърбия похарчи повече от милиард долара за ударно превъоръжаване. Покупките включваха военнотранспортни самолети от европейския производител „Еърбъс“ и от Русия руски бойни хеликоптери Мi-35, батарея от руски системи за въздушна отбрана „Панцир“, френски ракети земя-въздух „Мистрал“, китайски безпилотни машини CH-92A и системи за въздушна отбрана със среден обсег FK-3, десет самолета МиГ-29 втора ръка от Русия и Беларус, плюс руски подарък 30 танка Т-72В1MS. Така към 2022 г. Сърбия вече имаше 250 танка – повече, отколкото всичките страни от бивша Югославия заедно (Германия тогава имаше 295). Със своя милиарден военен бюджет в евро Белград надхвърля косовския почти 10 пъти. След нахлуването на Русия в Украйна числата скочиха още.

Внимателният прочит на данните показва, че президентът Александър Вучич, който управлява Сърбия от близо 13 години със своята Прогресивна партия, се въоръжава диверсифицирано, в геополитически смисъл.

Той подхожда така и към всичко останало. Както вече писах в „Мениджър“, Вучич опитва да язди всички коне едновременно. Посрещна не само френския президент, но и китайския лидер Си Дзинпин, германския канцлер Олаф Шолц и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Ще ходи при Владимир Путин на Червения площад за 9 май, като се надява там да срещне Доналд Тръмп, когото при всеки повод ласкае. Поддържа отлични отношения с премиерите на Унгария Виктор Орбан и на Словакия Роберт Фицо, които дразнят Брюксел. А неговата военна индустрия бълва огромна продукция за Украйна, което не е широко известно в Сърбия.

Същевременно Александър Вучич има сериозен вътрешен проблем. Сръбските студенти протестират месеци наред. Бунтът, започнал заради козирката убиец на гарата в Нови Сад, увлече голяма част от обществото.

Кой има повод да се бои от всичко това? Преди всичко Косово. То се отдели от Сърбия де факто през 1999 г., де юре през 2008 г.. Там премиерът Албин Курти, радикал и бивш затворник, успяваше да ядоса Запада почти толкова, колкото Вучич – да го омае. Само че властта на Курти леко се спихна: през февруари той получи най-много гласове на изборите, но не и достатъчно мнозинство, за да управлява.

Курти и Вучич са като скачени съдове: говорят един срещу друг и така взаимно си вдигат подкрепа. По-важното е, че Белград не се е примирил с независимостта на Прищина, където албанците отдавна са огромното мнозинство, а сърбите задържат присъствие в няколко общини на север.

През есента на 2023 г. един сръбски паравоенен отряд от 30 души, бронирана техника и артилерия нахлу на косовска територия, устрои засада на полицията и уби един полицай. Ръководителят на акцията, косовският сръбски политик и бизнесмен Милан Радойчич, беше прибран в Сърбия. Вучич театрално струпа армията на границата с Косово – и след това „в знак на добра воля“ също така театрално я оттегли.

Александър Вучич често говори за „сръбския свят“: аналогията с „руския мир“ не е случайна. Сръбският президент подкрепя босненския сръбски лидер Милорад Додик в неговите провокации към целостта на Босна и Херцеговина. Кани сърби от Косово, Босна и Херцеговина и Черна гора, за да празнуват заедно изборните му победи. Даже използва избиратели от Босна, когато не може да спечели Белград. Бивш член на националистическата Радикална партия на осъдения за военни престъпления четнически войвода Войслав Шешел – и бивш министър на информацията на Слободан Милошевич – Вучич умее да използва сръбския национализъм, за да мобилизира подкрепа вътре – и да си вдига акциите навън. Това го правеше безценен за всеки, който искаше да успокои Балканите.

Представете си сега как изглежда всичко това от Прищина. Белград се е въоръжил до зъби. Не е изоставил мечтата си да се върне в Косово. Може да използва факта, че светът е полудял – и че мнозина в този свят подкрепят Вучич. Ами ако сръбските танкове отново тръгнат на юг? Нестабилността в Сърбия също тревожи: навремето Милошевич гасеше пожарите вътре, като разпалваше нови навън. Слабият лидер е по-опасен от силния.

Точно затова се появи съглашението от 18 март. Защо влязоха Албания и Хърватия, ще попитате. Нали те са от НАТО – и ако Сърбия ги нападне, Алиансът ще задейства прословутия Член 5?

Отговорът е лесен. Албания влезе заради Косово, а Хърватия – за да укрепи влиянието си сред сръбските съседи. Макар да се е бил с югоармията и с отцепилите се хърватски сърби през 90-те, Загреб никога не е воювал със самата Република Сърбия. Някои хърватски политици в Босна и Херцеговина даже си подават пасове с Додик. Но това са бележки под линия – както впрочем и споровете между Курти и харизматичния премиер на Албания Еди Рама за влияние върху албанците. По-важно е друго. Желанието да се покаже жълт картон на популярния доскоро – но вече проблемен президент на Сърбия. Да му се отнеме общобалканската харизма. Да бъде успокоено Косово, че има „големи братя“ – да пазят и него.

Ще се запитате какво означава всичко това за НАТО. И ще бъдете прави. Споразумението между Хърватия, Албания и Косово едва ли усилва увяхващия му престиж.

Колкото до България, тя отказа да се присъедини. В интервю пред мен българският външен министър Георг Георгиев изрази недоумение защо се правят малки съюзи в рамките на големия – и подчерта, че България ще продължава да бъде фактор на стабилност. Това е уместната политика. Не е време за изостряне на отношенията със Сърбия – без значение, че Вучич дразни България с повод и без повод.

А за да бъде объркването пълно, Сърбия обеща да подпише споразумение за помощ с друга членка на НАТО, приятелска Унгария. От Будапеща намигнаха, без да потвърждават или отричат. Това беше достатъчно, за да се засили интригата.

И така, хаосът започва да обърква всички и всичко. Хърватия, Унгария, Албания и България уж са в НАТО, но имат различни отношения към техния общ съсед Сърбия, който не е и няма скоро да влезе в НАТО. А Александър Вучич, който уж има прекрасни отношения с Орбан, плаши сърбите, че целта на протестите е някой да им вземе Войводина, която граничи с… Унгария и в която живеят унгарци.

Явно социалните мрежи създават общества, в които днес можеш да кажеш нещо, а утре – точно обратното. Едни и в двата случая ще ти повярват, други – и в двата случая ще те наругаят. Днес да въведеш мита и да взривиш пазарите, утре да натиснеш пауза и да ги въодушевиш, а вдругиден Китай да ти сложи мита на теб и пазарите пак да се сринат. Но ще спра дотук, защото този разговор е дълъг.

Балканското ехо на световните събития има винаги специфичен, пародиен привкус. Усилва подмазването, подхранва лицемерието, въодушевява цинизма – и от двете страни. Ако оръжейният директор Армин Папергер е прав, че САЩ казват на Европа: „Драга Европо, погрижи се сама за себе си“, то Европа казва същото на Балканите. Няма как това да изглежда добре.

Остава само да се надяваме, че всеки балкански съюз е предпоследен. А този ще влезе в ситния шрифт на историята – там, където са анекдотите и любопитните факти.

И там, където, за жалост, остават Балканите, когато не се избиват помежду си.