Новата Стратегия за национална сигурност на САЩ не е стратегия в реалния смисъл на думата. Тя свързва средства с постижими цели. Това, което Белият дом на президента Доналд Тръмп публикува, е нещо друго: 33-странично признание, че тази администрация не вярва в бъдещето – и следователно не вижда смисъл да инвестира в него.

Стратегията на Тръмп се люшка между триумфализъм и страх от упадък. Америка е най-великата нация в историята; Америка е подложена на нашествие. Ние печелим; ние губим всичко. Това не е просто несвързаност: това е когнитивният отпечатък на движение, което преживява демографската и културна промяна като екзистенциална катастрофа.

Документът обявява мащабни цели, без да посочва ресурси, срокове или механизми за постигането им. Наречен „краткосрочен“, се предполага, че пренебрегва дългосрочната перспектива. Няма дълга игра. Движение, убедено, че светът му свършва, не планира за следващото поколение. То руши и заграбва.

Алчността е очевидна. „Всички наши посолства трябва да са наясно с основните бизнес възможности в тяхната страна, особено тези за големи правителствени договори“, инструктира документът. „Всеки служител на правителството на САЩ, който общува с тези държави, трябва да знае, че част от работата му е да помага на американските компании да се конкурират и да постигат успехи.“ Дипломацията официално е превърната в операция за бизнес развитие.

Съветът за национална сигурност има задачата да идентифицира „стратегически локации и ресурси“ в Западното полукълбо за експлоатация. Le Monde нарича това с истинското му име: prédation économique – икономическа хищническа политика.

Съветът по външни отношения отбелязва, че конкуренцията между Великите сили е изчезнала като принцип в тази стратегия и е заменена от икономика на „крайните залози“. Документът е повече полемика, отколкото стратегия, казват експерти, и неамериканците би трябвало да го разглеждат с голяма доза скептицизъм като реално намерение.

Все пак изчезването на великодържавното съперничество не е пропуск. То отразява администрация, която тихомълком е изоставила проекта за оформяне на международния ред, защото това изисква вяра в бъдещето.

Помислете за отношението към съюзниците. Стратегия за национална сигурност на САЩ пренасочва реторичния си огън към Европа, като значително смекчава езика си спрямо Русия и други противници. Предупреждава, че Европа рискува „цивилизационно заличаване“ чрез имиграция и „регулаторно удушаване“. Изисква от европейците да поемат „основна отговорност“ за собствената си отбрана – като същевременно обявява, че САЩ ще „култивират съпротива“ срещу текущите политически тенденции в Европа чрез подкрепа на националистически и популистки партии в страните от ЕС.

Това не е управление на алианси. Това е саботаж, маскиран като споделяне на бремето.

Администрацията твърди, че отхвърля либералната интернационалистка склонност да поучава другите за техните вътрешни дела. Но след това обявява сфера на влияние, която отнема на латиноамериканските страни суверенното право да избират своите търговски партньори и споразумения за сигурност. „Допълнението на Тръмп“ към Доктрината на Монро всъщност представлява политиката на великите сили от XIX век, адаптирана за президент, който не може да направи разлика между националния интерес и личното обогатяване.

The Cato Institute, който не е привърженик на либералния интернационализъм, открива още едно противоречие: напрежение между реториката срещу „вечните войни“ и скритото настояване, че САЩ трябва да останат глобален арбитър. „Америкa на първо място“ служи като фасада за де факто хегемониален проект. Администрацията иска ползите от доминацията без нейните тежести – уважение без ангажимент, достъп без отношения.

Това не е реализъм по отношение на външната политика, а е доктрина на човек, който никога не се е чувствал длъжен да спази обещание. Това, което споява противоречията, не е теория за международния ред или визия за американско лидерство, а общ враг: самото бъдеще.

Стратегията е изпълнена с опасения по отношение на демографските процеси. Миграцията е представена не като политическо предизвикателство, а като „нашествие“. Границата е „основният елемент на националната сигурност“. Документът замъглява границата между външни заплахи и вътрешна политическа конкуренция, третирайки диаспората и демографските промени като проблеми на сигурността, равносилни на враждебни държави. Това е теорията за „Голямата подмяна“, превърната в официална догма.

Защо администрация, която се готви да се оттегли от глобални ангажименти, трябва да демонизира имигрантите? Защо стратегия, фокусирана върху Западното полукълбо, отделя толкова много енергия да атакува европейската миграционна политика? Защото страхът, който движи тази администрация, не е Китай, Русия или тероризмът. Страхът е, че утрешна Америка няма да изглежда като вчерашната. Документът не е план за навигиране на бъдещето. Това е израз на гняв срещу неизбежността на бъдещето.

Това обяснява хищническата икономика. Ако сте се отказали от изграждането на трайни отношения, извличате каквото можете, докато можете. Ако алиансите са просто трансакционни разходи, изоставяте ги. Ако международният ред ви пречи по някакъв начин, отказвате да го поддържате. Логиката е на ликвидационна разпродажба: всичко трябва да се продаде.

Страхът от бъдещето обяснява и мекият тон към Русия. Кремъл на Владимир Путин споделя страха от демографските тенденции на Тръмп, враждебността към либералните институции и ненавистта към космополитното бъдеще – и има това, което Тръмп иска: ревизионистка етнонационалистическа държава, прегърнала империализма, без да понесе съществени последствия. Документът не посочва Русия като сериозна заплаха, защото тази администрация не възприема Русия като застрашаваща нейните ценности.

Какво остава, когато политиката не може да даде онова, към което едно движение се стреми? Разрушение. Съюзи, които са изграждани поколения наред, могат да бъдат сринати за месеци. Стратегията предоставя идеологическа обосновка – „цивилизационен“ език, предпоставки за „Голямата подмяна“, реторика за „нашествие“ – за разкъсването на връзките, които позволяват на демокрациите да работят заедно, за да посрещнат сериозните предизвикателства на бъдещето.

Целта не е просто да се игнорират реални заплахи, а да се преформулира самата заплаха като демографска промяна – самото наличие на хора, които Тръмп нарича „боклук“. Защо да се запазват алианси за управление на бъдещето, ако бъдещето няма да бъде светло?

Стратегия за национална сигурност на САЩ показва какво се случва, когато външната политика е писана от хора, които възприемат бъдещето като враг. Неспособни да спрат времето, те се задоволяват да счупят часовниците – и да приберат всичко, което могат.

© Всички права запазени. Project Syndicate, 2025.