В геополитиката, както и в бизнесa, крайното решение е въпрос на доверие. България има един голям пробив на това поле в най-новата си история и той е кредитът за еврочленство, който правителството на ОДС спечели с действията си в страната, но и във връзка с войната в Косово. Тези дни попаднах на поредното заглавие: „Испанското председателство се цели в гласуване през декември, за да се реши казусът с присъединяването на България и Румъния към Шенген“. Отбелязваме поредната глава в една продължила повече от 10 години сага.

Корените на сагата

Не знам дали си спомняте, но през 2009 и 2010 г. в България се провеждат 7 технически мисии, които проследяват изпълнението на критериите за членство, заложени в споразумението за Шенгенското пространство. Докладите посочват, че България ги изпълнява и е готова да се присъедини към Шенген. През февруари 2011-а тези доклади се одобряват от Работната група по шенгенските въпроси и членството на страната е подкрепено от Европейската комисия. Още същата година Европейският парламент приема резолюция и също подкрепя присъединяването на България и Румъния към пространството без граници на ЕС. Всичко това се оказва недостатъчно.

Франция и Германия искат отлагане на процеса за нас и северната ни съседка в края на 2010-а, още преди гореописаните събития, свързани с изпълнението на техническите критерии, защото считат, че членството ни ще бъде прибързано. Така срещата на министрите на правосъдието през юни 2011 г. оставя двете държави извън Шенген. И започва повече от 10-годишната сага – на откази, ритуални резолюции, надлъгване и кандърми. Така до декември 2022 г., когато Република Хърватска става част от Шенгенското пространство. Цялата 2023 г. мина под знака на съпротивата на Нидерландия и Австрия. Първата сочи като аргумент липсата на напредък по отношение на реформите в съдебната система у нас, а Виена изразява претенции, свързани с големия брой мигранти (фокусът, разбира се, е върху управлението на турската граница).

Подобно разминаване между изпълнението на критериите и получаването на съответната „награда“ със сигурност изглежда парадоксално, както и допринася сериозно за създаването на усещане за двоен стандарт, особено като се вземе предвид приемането на Хърватска в Шенген на същия Съвет от 2022 г., на който е блокирано присъединяването на България и Румъния. Парадоксално е, обаче само ако се направим, че сме забравили събитията, които съпровождаха този процес.

„Крушката си има опашка“

България, както и Румъния, са приети в ЕС през 2007 г. под условие и под наблюдение, съпроводени с предпазна клауза в своя присъединителен договор. Условието е двете държави да доведат докрай реформите в съдебните си системи. Те са допуснати в Съюза срещу обещание. Но и под постоянна заплаха – ако реформите в правосъдието се провалят, да бъде задействана предпазната клауза. Това означава непризнаване на решенията на българските съдилища и на резултатите от действието на съдебната система като цяло. Това условие показва сериозна липса на доверие в европейските ни партньори по отношение върховенството на закона в двете държави. Вероятно и по отношение както на способността, така и на желанието на българските власти да реализират това върховенство на правото изобщо. Разминава ни се. Предпазната клауза може да бъде задействана само в рамките на първите три години от присъединяването ни към ЕС. В най-добрите традиции на българската действителност, тоест на добре обмисления „тарикатлък“, българската държава изчаква изтичането на този срок без особен напредък в сферата на правосъдието и вътрешния ред. Предпазните клаузи падат, но въпросът с доверието не е решен. Припомням замразяването на европейски фондове заради злоупотреби и корупция към края на управлението на Сергей Станишев.

Остава и политически коректно нареченият „Механизъм за сътрудничество и проверка“ – ежегодните наблюдение и оценка, които следят за напредъка в областта на съдебните реформи, борбата с корупцията и (за България) с организираната престъпност... Механизмът също не сработва. Превръща се в събитие по представяне на годишен доклад, който все по-малко или никак не предизвиква сериозни трусове в комфорта на различните управляващи. Именно там някъде неусетно приемането ни в Шенген е обвързано с постигането на резултати в сферата на правосъдието и вътрешния ред. Неусетно по няколко причини. Първо, членството в Шенген е задължение за новите държави членки, поето като част от договора им за присъединяване. Иначе казано, няма условие дали, а само кога. Второ, решението е свързано с изпълнението на технически критерии, които, както вече стана ясно, ЕК установява, че България и Румъния постигат към началото на 2011 г.

Обвързването на приема на двете държави в Шенген под условие представлява поставяне на политически критерии, които нямат общо с изпълнението на техническите. Превръщането на техническия процес в политика е първият сериозен провал за българската дипломация в сложната архитектура на европейския процес.

Доверието

За повечето българи Шенген означава преди всичко пътуване без проверки на границите и летищата в рамките на ЕС. Много малко си дават сметка, че Шенгенското споразумение е обща правна рамка, изключително задълбочено сътрудничество между полицейските и служби за сигурност на страните членки, както и интегрирана система за обмен на информация между тях. Затова въпросът с доверието е от ключово значение. В годините на терористични заплахи и бежанска криза в България е направен опит да се назначи Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС), следват аферите „Барселонагейт“ и снимки от стаята на министър-председателя, случаят „7-те джуджета“ с осветена роля на прокуратурата в него, скандалите около изграждането на оградата с Турция. Аргументите в посока повишаване на доверието в нашето правосъдие и служби за сигурност едва ли са особено категорични. Можем само да предполагаме какви точно доклади правят партньорските ни служби за своите правителства, т.е. какви са истинските причини за съпротивата срещу включването ни в Шенген.

Вместо да заложат на „засрамването“ като стратегия – двойните стандарти на ЕС и неизпълнение на поетите ангажименти; на изграждане на коалиции около подкрепата за една или друга политика; на „търгуване“ на тази подкрепа срещу подкрепа за Шенген, – българските политици са заети да използват европейските институции за саморазправа един с друг. Резолюции, инициирани от български евродепутати, обвиняват ЕК, че е допуснала България да се присъедини неподготвена към ЕС, за да оправдаят злоупотребата с еврофондове; други громят провалите на съдебната ни система; европейски депутати са канени лично да се убедят в размаха на разпадащата се институционална среда. Подобни прояви на дълбок провинциализъм имат негативен резултат не защото фактите не са известни на европейските институции и изведнъж прозрели ги те блокират членството ни, а защото демонстрират значителна безпомощност. Неспособност да се намерят подкрепа и сили в редиците на политиците, за да се справят сами в тази ситуация, което означава, че въпросът с доверието в бъдещите реформи продължава да виси. Второ, защото правят тези факти обществено достояние на публиките в европейските държави, като дават допълнителни аргументи на правителства и местни политици да превърнат членството на България във въпрос от вътрешната си политика. Това е вторият провал на българската дипломация.

Да, не е справедливо да сме изпълнили критериите, но да зависим от общественото мнение или от популизма. Не е справедливо, но можеше да бъде предвидено, управлявано и в крайна сметка преодоляно. Втренчени в собствените си цели (обикновено краткосрочни), българските политици, с малки изключения, носят огромна отговорност за провалите, свързани с Шенген. Тези провали, опасявам се, са знак за ситуация, която далеч не е безобидна и за българските граждани. Липсата на доверие в българската система за сигурност не е въобразена или продукт на лош имидж и провалила се дипломация. Тя е индикация за дълбоки проблеми, свързани с функционирането на основни за сигурността ни системи, институции и процеси. Само преди броени седмици проведохме местни избори, а премиерът изрази сериозно съмнение в обективността на ДАНС и използването на Агенцията за манипулация на изборния процес, т.е. използването ѝ за обслужването на частни (политически или лични няма значение) интереси. Предполагам не се съмнявате, че това ще няма да остане незабелязано или ще послужи като катализатор за промяна на позициите на държавите, които блокират влизането ни в Шенген.

Печат за сигурност

Възможните стратегии за преодоляване на съпротивата срещу членството ни в Шенген едва ли са много. Разбира се, е важно да си отгледаме самочувствие, което да преодолее провинциализма и да започнем да изискваме от нашите политици да разглеждат европейската политика като вътрешна, като такава, която може да служи за постигането на цели отвъд краткосрочните им партийни интереси. Това обаче е дългосрочен въпрос. Краткосрочните възможности са ограничени и се свеждат до започването на спешен, образован, целенасочен и подреден разговор за решаване на посочените проблеми.

На фона на събитията от последните седмици положително развитие за нас към момента е доста несигурно. Само ясен план за реформиране на ДАНС и системата за вътрешна сигурност би могъл да демонстрира политическа воля за преодоляването на съществуващите дефицити и за връщане на доверието на нашите партньори в способността ни да гарантираме защитата на външните граници и сигурността на европейските граждани. Защото нали помните, ние също сме европейски граждани.