Питали ли сте се някога кога беше точният момент, в който престанахме да вярваме на другите, на различните, но и на тези с просто различен поглед към света? Кога отказахме повече да се чуваме? Към момента на написването на този текст България се колебае дали да не отиде на седми поредни предсрочни избори, а в Народното събрание се разиграва ежедневен водевил, който налива допълнително тежест в краката на блокиралата демокрация. Ситуацията без изход и без мандат за управление обаче е само повърхността на проблема. Политическото разпределение в страната ни е естественото отражение на реалността на едно изключително фрагментирано общество, в което недоверието и партизанщината често са единствените сходни свойства на отделните групи. Все повече виждаме, че това е световен проблем, а усещането, че сме се насочили в неправилната посока, вероятно е споделено.

Защо спряхме да се чуваме?

На теория всички ни казват колко е важно да „говорим“ с другите и да ги убеждаваме. Съгласието се ражда в диалог, в обясняване на собствената позиция и излагането на фактите, които я подкрепят. На практика повечето от тези разговори се оказват безсмислени. Mного дори предпочитат да не ги водят, особено с по-близки хора, заради риска да ги отблъснат, без да постигнат целта си.

Американският психолог проф. Кийт Пейн от Университета на Сверена Каролина в Чапъл Хил пише цяла книга за невъзможността да бъдем убеждавани за грешките, които допускаме. Той нарича тази способност „гъвкаво аргументиране“. Като се съгласяват с част от фактите за събитие, но предлагат алтернативи за друг аспект от него, събеседниците се вкарват взаимно в лабиринти от разсъждения и рационализация, от които няма изход. Помислете за хората, които не се трогват от цивилните жертви във войните около нас или не вярват, че има пандемия въпреки десетките хиляди починали в страната ни – което често се оправдава с мними вярвания и усещания за конспирация.

Гъвкавото аргументиране е адаптивна черта, присъща на човешкото мислене. Пейн я нарича нашата психологическа имунна система. Тя позволява на хората да съчетават противоречива информация, да се адаптират към променящи се обстоятелства и в същото време да поддържат психологическа стабилност. В основата на всичко е, че независимо от пристрастията си, независимо от делата си всеки човек обикновено смята себе си за добър и разумен. Когато е изправен пред очевидна грешка, този похват му дава възможност да рационализира привидно противоречиви позиции, като по този начин запазва своя образ, но и своята идентичност. Този тип разсъждение не е ограничен до изолирани или партийни групи, а е универсален механизъм, подчертава психологът.

Игрите на съзнанието ни

Повечето хора като индивидуалности всъщност нямат догматични политически убеждения – те се променят през живота им и в зависимост от ситуацията. Проф. Пейн описва експерименти, в които участници в проучване са питани за мнение по различни обществени проблеми, като например данъчната политика и правомощията на службите за сигурност. Изследователите вземат отговорите, тайно променят някои от тях и ги връщат на респондентите, като искат от тях да се аргументират. Изненадващо, повечето съвсем откровено защитават позиции, които всъщност не са заявили преди това.

„Циклите на разсъждение, през които преминаваме, са по-малко като линейното мислене на компютъра и повече като рисуване – пише Кийт Пейн. – Ако нещо не ни се струва добре, винаги можем да се върнем и да го променим. Новинарските канали и социалните медии постоянно предлагат набор от аргументи, за да запълнят палитрата ни. Ако една комбинация не работи, можем да продължим да смесваме и оцветяваме, докато всичко си дойде на мястото си.“ Всеки ден рисуваме различна картина, но обезпокоителните отношения се запазват.

Силата на групата

Търсенето на стабилност, ценности, ясни за възприемане позиции в този все по-сложен за разбиране и изпълнен с информация свят, естествено, ни тласка към групите. Партизанството засилва ефектите на гъвкавото аргументиране, като вплита индивидуалните идентичности в колективни наративи. Хората се вричат в лоялност към групи, които потвърждават и усилват техните убеждения. Те им предоставят усещане за принадлежност, но и им дават доказателство за личната им морална стойност и тази на вярванията им. Така им помагат да запазят въпросната представа, че са добри и ценни хора.

В същото време политическата принадлежност ни променя. Тя е доминантна, догматична. Често надхвърля обикновените предпочитания към определени политики и постепенно се превръща в основен елемент от личната идентичност.

Племенната динамика засилва връзките вътре в групата, но и насърчава враждебност към външните, особено тези, които ни противоречат и които ясно и силно казват, че правим нещо лошо или вярваме в лъжи. Склонността да се приоритизира груповата лоялност пред обективната истина създава среда, в която идеологическите ехокамери процъфтяват. Социалните медии чрез усилване на поляризиращо съдържание изострят тези разделения, като създават обратна връзка на взаимно недоверие и враждебност. Опонентите с лека ръка биват дехуманизирани, превръщат се от личности като нас в „орки“, „копейки“, „тикви“, „джендъри“, „соросоиди“ и т.н. Дехуманизацията на опонента усилва усещането за нашата стойност, нашето морално превъзходство.

Тази дехуманизация на противоположни групи, както отбелязва Пейн, е силна предпоставка за политическо насилие. Когато политическите опоненти се възприемат като екзистенциални заплахи вместо като съграждани, пространството за диалог и компромис намалява. Резултатът е не само блокиране на управлението, но и разрушаване на социалната тъкан, което затруднява общностите да се справят със споделени предизвикателства.

Психологът смята, че преодоляването на проблема изисква изграждане на култура на емпатия и самосъзнание. Признаването на универсалния характер на тези когнитивни тенденции, на това, че те съществуват при всички страни на политическия спектър, може да помогне за намаляване на чувството за морално превъзходство, често свързано с политическата принадлежност. Насърчаването на хората да изследват собствените си разсъждения и пристрастия, а не само чуждите, може да проправи пътя към по-конструктивен диалог.