Странно е времето ни. От една страна, невероятна технологизация, дебати за това ще ни измести ли изкуственият интелект, обсъждане на предстоящо безсмъртие и прогнозиране на години, в които това ще се случи, обещания за разходки до Марс и до Луната... Изобщо, институционализиране на научната фантастика и планиране на живота по нейните модели. От друга обаче, пандемия, от която равносметката е, че всеки човек по земята познава починал от Ковид, зачестили земетресения, пожари, наводнения, след които се умира, войни, които в своята примитивност не се отличават от предходните... Изобщо, все същите разрушения, жертви, страдание. Атентати, които не могат да бъдат предотвратени, и смърт, много, много смърт на невинни… Така разполовен е съвременният свят и все по-трудно става да предвидим къде ще е пресичането и как човекът ще може да опази човешкостта си и нормалността.

Разбира се, винаги можем да кажем, че първата половина ще се окаже по-силна, а и че хората вече са скроени поновому и ще се справят с всички предизвикателства, но това ще бъде утопия. Затова и колкото и старомодно да звучи, и днес продължава да е важно да говорим за образование, за ценности като морал и почтеност, вяра в доброто, познаване на миналото и коректност пред паметта, защото именно заради предизвикателствата на новия свят трябва да започнем от нулата и да се връщаме към наистина забравени ценности. В потока от информация трябва да успеем да култивираме вкус към факта, автентичното, провереното, а не към фалшивите новини и конспиративните теории. Като последното става, когато в обществото има авторитети и когато водеща във всичко е експертността.

Информация и икономика

Затова и един много съществен въпрос днес е икономически или лингвистичен проблем е днешната форма на комуникация и задава ли тя нов ред на живеене. За носителя на Нобелова награда за икономика Амартия Сен информацията и икономиката са взаимосвързани. Новото информационно, глобалистко общество поражда и нов световен икономически ред, разположен между двата полюса, разкъсващи съвременния свят – безпрецедентния просперитет и невероятната мизерия. Една просперираща икономика е невъзможна без връзки с останалия свят. И доколкото за Сен най-великото събитие на ХХ в. все пак си остава възходът на демокрацията, то това наложило се като най-приемливо управление доказва и пряката връзка между икономическия растеж и свободата на информация. Защото – казва индийският нобелист – мит е, че недемократичните системи са по-добри в осъществяването на икономически растеж. Това схващане, известно като „хипотезата на Лий“, настоява, че „дисциплинираните“ държави (като Китай и Сингапур, да кажем), които налагат цензура върху информацията и знанието, се развиват по-бързо от по-слабо авторитарните страни (като Индия и Коста Рика например).

Но това е доста оспоримо твърдение, което не отчита по-широката мрежа от икономически показатели като конкуренция, присъствие на международните пазари, обществени инициативи. Добрият климат – обобщава Сен – е зависим най-вече от демократичната политическа система, която пък от своя страна залага на информираността. Тя, гражданските гласове на хората, свободата на медиите са онези фактори, които гарантират, че във всеки един момент гражданският интерес може да бъде привлечен към общите нужди и може да се култивира обществен отзвук (неслучайно Сен припомня, че в ужасяващата световна история на глада глад не е възниквал в нито една независима и демократична държава със сравнително свободна преса). Информираността допринася и за оформянето на споделими ценности и приоритети, които още по-ясно подчертават факта, че информацията е предимно икономико-политически проблем.

Обобщено може да се каже, че в началото на ХХІ в. процесът на производство изисква все повече знания и информация, а създаваните продукти – по думите на един от най-изявените изследователи на информационното общество, професора по социология Скот Лаш – са повече артефакти, отколкото предмети. Установява се „култура на потоците“ – от информация, комуникация, образи, пари, идеи, технологии. Неслучайно започва да се говори и за „география на комуникациите“ – важни действително са траекториите на потоците, като социалните структури биват изместени и подменени. Ключов проблем става достъпът до информация. А информираността се превръща в синоним на интелигентност и рационалност – и това важи не само за потребителите, но и за машините и производствата. Знанието, нововъведенията, експериментите са устоите на конкуренцията, владеенето им категоризира носителите им и ги препраща към различните степени на пригодимост към новото общество. Появява се нов вид енциклопедичност, която се мери с ловкостта и уменията за работа в мрежата и за включването в информационните общности.

Обществото в комуникационна клопка

Друг въпрос е обаче, че с всички тези свои характеристики информационното общество е пример и за мимолетност, нетрайност, за амнезия, защото част от принципите му стъпват на новинарския ритъм, на схемата, по която заглавията от днес биват изместени от тези от утре и консуматорите на новините не могат да си позволят да ги възприемат различно. Сетивата работят само за мига, не и за някаква относителна трайност. То може да бъде видяно като зона, в която есемесите, брошурите и рекламите изграждат новите форми на общуване. Затова и е важно да се подчертае, че информацията не е само икономически проблем, но е и проблем на комуникацията. Тя е в основата не просто на новия тип общество, на новия тип общуване и на новия човек, за които говорят теоретиците, тя е в основата и на промените, които стават с езика, мисленето и политиките, характеризиращи съвременната епоха.

Според един от интересните изследователи на съвременното състояние на обществото Алън Кърби постмодернизмът вече е мъртъв и погребан. На негово място се е появила нова парадигма на авторитет и знания, формирани под натиска на новите технологии и съвременните социални сили, която можем да определим като псевдомодернизъм. Говорим за едно ново общество, в което всеки отделен индивид става активен участник в случващото се, реди съдържанието на медиите чрез коментари и имейли, гради светове чрез видеоигри, в които измисля културното съдържание, макар и в предварително определени граници. Новата култура е култура на блоговете, социалните мрежи, където всеки сам е автор и читател едновременно, но в която вече не толкова образите са важни, а фактите, споделянето, реалното преживяно. Затова и все по-важно става пресяването и опирането на експертността, за която вече стана дума.

И така, информационното общество е проблем най-вече на комуникацията, защото се е създало едно ново dot.com поколение, което започва да възприема действителността като екран, върху който се прожектират различни, променливи сюжети и чието предназначение е главно за забавление. Едно поколение, за което най-важен е достъпът. Или както подчертава икономистът и автор на бестселъри Джереми Рифкин – дошло е времето на младите, за които светът е повече театрален и по-малко идеологически, ориентиран повече към игровото, отколкото към труда.

Появява се нов вид енциклопедичност, която се мери с ловкостта и уменията за работа в мрежата и за включването в информационните общности
 

Съхраняване на етичността

Според един от най-интересните европейски учени в областта на философията на езика и културата в момента – Рафаеле Симоне – обществото е влязло в своята „трета фаза“ (така се казва и една от книгите на Симоне), в която се твърди, че не е достатъчно да отчетем колко важна и всеобхватна е информацията, но е важно да видим как се променят възприятията по отношение на въпросната информация и какъв тип поколения израстват, ако ги наблюдаваме през представите им за езика и говоренето.

В „Третата фаза“ Рафаеле Симоне констатира промяната в традиционното общуване най-вече през новите поколения, които за него могат да се дефинират и като читатели и почитатели на автори като Паулу Коелю. За тези нови поколения от ерата на New Age свръхинформацията е донесла опростени изказ и смисъл, закърняване на изконни вербални умения, замяна на словесността с мълчанието или по-скоро – с музиката, страст към говоренето за себе си пред всички – без свян и без задръжки. Лексиката им се е банализирала, описанията на реалността, които правят, са все по-абстрактни. Изобщо, те са поколение, което не владее екзистенциалните терзания на предходниците си и при което общуването лице в лице, с име и идентичност, все повече изчезва.

Може би и затова съвременният свят е белязан от една нова тревожност, белязваща всеки аспект на живота: от общия страх от тероризма, от социален срив и загуба на идентичност до дълбоко безпокойство относно диетата и здравето; от мъка за разрушителността на климатичните промени до последиците от поредната лична неспособност и безпомощност пред всекидневните проблеми и новите технологии. И единственият ключ към преодоляването ѝ и приемането на този пост-свят на късната глобализация, е съхраняването на етичността.

Амелия Личева е професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Литературен критик, поетеса. Главен редактор на „Литературен вестник“. Зам.- декан на Факултета по славянски филологии. Председател на българския П.Е.Н. център. Носител на наградите „Рицар на книгата“, „Хр. Г. Данов“, „Константин Павлов“ и др.