Leader's Hub БРОЙ /// Мениджър 07/2025
Списание МЕНИДЖЪР Ви предлага 4 безплатни статии от броя — 2 / 4
Верен на себе си
Времето на капсулирането в лейбъли отмина. Сега артистите сами излизат и се показват на света, казва Владимир Ампов – Графа
Верен на себе си

Времето на капсулирането в лейбъли отмина. Сега артистите сами излизат и се показват на света, казва Владимир Ампов – Графа

Списание МЕНИДЖЪР ви предлага 4 безплатни статии
Остават ви още
2
статии за безплатно четене.
Влезте в акаунта си, за да можете да четете всички статии на списание МЕНИДЖЪР онлайн.
Ако нямате регистриран акаунт може да си направите на ZinZin.bg
Или продължете към безплатното съдържание на Мениджър News

Много хора не осъзнават, че ранният старт прави кариерата ви не само дълга, но и сред най-устойчивите в музикалния свят. Лесно ли е постоянството?
Истината е, че не съм го мислил стратегически. Шоубизнесът те поглъща. Хваща те за гърлото и не те пуска. И изведнъж разбираш, че половината ти живот е минал. Наскоро се замислих за това и се разплаках. Шофирах и изведнъж ме връхлетя емоцията. Казах си: „Минаха 47 години. Не остават много“. В същото време осъзнавам, че съм постигнал почти всичко, за което съм мечтал. А чувството, че има още какво да кажа музикално, е спасително. Неслучайно в момента се занимавам с театър и с кино. Поканиха ме да напиша музиката за нов български филм – това ще е дебютът ми в киното.
Това е стара ваша мечта…
Да, най-сетне ще я реализирам и си мисля как всичко се случва в точния момент – като разтегляне на времето. Тази устойчивост, за която говорите, вероятно се дължи на факта, че не започнах като певец, а със съчиняване на музика. Бях дете, но най-напред започнах да мисля и да пиша музика, да се изразявам като автор на песни и аранжор. Паралелно с вокалната ми кариера се връщам към инструменталната музика и звуча все по-категорично в нея. Да, кариерата ми е устойчива. Сега вече мога спокойно да използвам думата „кариера“.
Дълги години не ми беше удобно да го правя. Давам си сметка, че с този завой към театъра и киното се връщам към детството си. Усещам, че това ще е дълъг път за мен – като изразни средства те ми дават по-голяма възможност да се разгърна. Да си призная, радиофоничната музика все по-често ме отегчава. Песните стават по-кратки, по-форматирани – за мен не е предизвикателство да се изразя в 2,30 минути. Мога го. Но искам повече.
Самоуверен или съмняващ се – как се описвате?
Съмнението винаги е с мен. Постоянно се съмнявам – във всичко. Но точно това ме движи напред – да се развивам, да ставам по-добър. Затова имам толкова различни периоди и влияния през годините, смесвам стилове и непрекъснато експериментирам. Всъщност последният ми албум е може би най-изчистеният и най-стилният до момента.
Последният ви албум „Синергия“ ли намирате за по-специален?
Този албум е по-зрял. Личи, че е писан в кратък период от време – песните сами се подредиха една до друга. Има връзка и с театралната музика. Като изразни средства и стил е най-доброто, което съм правил за себе си като музикален продуцент. Не зная дали хората обръщат внимание на тези детайли, но за мен те са от голямо значение. От малък се занимавам с комбинации от звуци, с търсене на идентичност в звученето – това е част от успеха, за който говорите. Имам свой стил, своя запазена марка. Може да не допада на всички, но е разпознаваем и отворен към развитие. Дори когато направя стилова „забежка“, тя пак е характерна, слагам свой почерк. Радвам се, че го постигам, защото това е най-трудното.
Защо все още работите с вокални педагози?
Гласът е инструмент и трябва да се поддържа. По време на пандемията започнах и уроци по китара. Сега вече мога сам да си акомпанирам на концертите и да записвам китарите в албумите си. Това ми дава голяма свобода. Супер е. Благодарен съм, че съпругата ми Мария е изключително търпелива и разбираща. Имаме много силна любов и връзка. Цялото ми семейство е страхотно – съобразяват се с лудостите ми, но Мария е човекът, който преминава заедно с мен през всичко, което ми се случва. И аз живея за тях, разбира се, но артистичното его понякога натежава. Необходимо е постоянно да работиш със себе си, защото професията е много трудна. Затова и толкова малко изпълнители и банди остават.
Защо песните ви се харесват от деца, за които, цитирам, „Майли Сайръс и Ариана Гранде са доста стари“? Не е комплимент, наистина е любопитно – с какво ги привличате? Наскоро някой ми каза: „На колкото години станеш известен – на толкова си оставаш“.
Така че съм на около 10. (Смее се.) Шегата настрана – наистина се разбирам с децата. На една вълна сме. Вибрираме на едни честоти и мисля, че те подсъзнателно го усещат. Децата са интуитивни.
Какво улавят в музиката ви?
Чистотата улавят, децата са много чисти. Мисля, че детето в нас настина никога не умира. Може би затова съм толкова доверчив. Вярвам в хората и често страдам заради това. Искам всички да сме добри. И въпреки че реалността ме опровергава, пак продължавам да вярвам.
Каква е аудиторията ви?
Широкоспектърна, разнообразна. Появяват се нови поколения, които започват да ме следват, но и друго е любопитно. Нали знаете как – ако си имал любим изпълнител като дете, той остава такъв завинаги. Например децата, които бяха на 6–8 години през 2012 г., когато „Дим да ме няма“ избухна и стана тотален хит, сега са над 20. Част от тях не ме слушат активно, но им нося сантимент, идват на концертите ми и биха ме прослушали във всеки един момент. Любопитен беше и ефектът от „Вековна гора“. Заради „Мистерията на българските гласове“ в песента изведнъж огромен брой хора над 65 години станаха фенове на Графа. Така поне показват анализите – нали днес всичко се анализира.
Възприе ли тази възрастова група и видеото към песента?
Видеото е дело на Драго Шолев, който в продължение на два месеца използва шест вида AI инструменти, за да го създаде, и каза, че е изпаднал в някакво много особено състояние, докато е комуникирал само с машини. Не знам дали видеото е станало любимо на по-консервативната публика. Концентрираната ми аудитория е около 18, 35 и 45 години. Музиката няма възраст. Аз просто вървя с времето, но не като самоцел – любопитен съм. Работя с млади хора, вдъхновявам се от тях, те по някакъв начин се инспирират от мен. Получава се интересна творческа синергия.
Отново подготвяте концерт в „Арена София“ на 13 ноември тази година. Как се плува в конкуренцията с цялото струпване на зрелищни събития и световни звезди у нас?
Когато през 2017 г. направих първия си концерт в тази зала, беше достатъчно рисков, дори леко налудничав ход. Още тогава по идея на моя приятел Кайо Лалев искахме да направим 360-градусова сцена, но се притеснихме дали изобщо ще напълним залата и в крайна сметка заложихме на по-стандартна концепция. Сега, осем години по-късно и след концерта на Ед Шийрън в България, знаем, че няма да шашнем никого с концерт в центъра на залата, но го правим за себе си. Винаги искам да направя нещо ново, различно – да предизвикам себе си. Мисля, че това е формула, заради която не разочаровам нито класическите си фенове, нито новата публика. Любимите им песни ще прозвучат уважително, същевременно в новия албум има повече електроника, нови аранжименти. Балансът между желанието да бъдеш различен и това, което обичат хората, трябва да се пази.
Пишете ли вече партитурата за „Великият Гетсби“?
Даже съм готов. Много хубав спектакъл ще стане. Руши Видинлиев е страхотен в главната роля, а Елица Йовчева е режисьор. Творческият процес е интересен – чувам как звучи музиката, която съм написал, навсякъде из Младежкия театър, докато репетират.
С какво е по-различно да се прави театрална музика?
Формата е много разчупена. Има резки смени, различни настроения, дължини. Можеш да създадеш музика от 6 или 10 минути, която да продължава заедно с репликите на героите. Постоянно сменяш стилове, похвати, епохи. Щастлив съм с това, което се случва.
Пожелавам ви втори театрален „Икар“ за авторска музика и успехи като филмов композитор в новия филм на No Blink, но искам да попитам защо трудно изнасяме музика? България се отказа от „Евровизия“, нямаме пробиви на комерсиалната сцена. Какво правим добре и какво не в българската музикална индустрия?
Основният проблем е, че нямаме достатъчно количество добри песни. Има страхотни единични попадения, но разчитаме на музикални „вълни“, които се случват веднъж на десетилетие. Това не е устойчива стратегия. Попфолкът, колкото и да е критикуван, е бизнес ориентиран и мисли в посока хитове. А „хит“ не е лоша дума – напротив, най-трудно се прави хит. За да има наистина голям интерес към поп музиката, трябват критичен брой качествени песни на български език. В Румъния се продуцира повече и имат повече хитове, включително експорт. Позитивното е, че у нас вече се случват сонграйтинг кампoве – български и чужди автори работят заедно, създават песни, които пробиват и навън.
Започва износ на музика, разширява се кръгозорът. Но дали сме достатъчно интересни, за да имаме световна българска звезда?
Очевидно – още не. Младите хора днес не делят музиката на стилове, както ние навремето. Нямат „музикални“ комплекси – слушат всичко и това не означава, че нямат вкус. Те слушат попфолк, защото искат хитове на български. Толкова е просто. Ако се предлагат хитове с текстове и теми, които ги вълнуват, а не баналности, ще бъдем конкурентни. „Молец“ пробиха, защото направиха нещо различно. Сега има чудесна вълна от независими артисти – Тино, Роби, Ника, Мила Робърт и още много. Те не са обвързани с лейбъли и създават истинско движение. Около тях има и други творци – режисьори, оператори, фотографи. Това е културна общност от млади хора, които мислят, имат принципи и отношение.
Изненадвате ме. Щях да ви питам за компанията ви, за войната между големите лейбъли и инди сцената, а вие звучите въодушевено от възхода на независимите артисти.
Ако водехме този разговор преди 10 години, щях да кажа, че лейбълът е изключително важен. Дълги години се занимавахме с продуциране на артисти – дадохме старт, изграждахме много от тях, но днес времената са други – има структурна промяна в музикалната индустрия. Времето на капсулирането в лейбъли отмина, сега артистите сами излизат и се показват на света. Все пак не трябва да забравят, че са артисти и имат нужда от адекватен мениджмънт и развитие. Днес, ако имаш идея и талант, имаш всичко – социални мрежи, достъп до публика, възможност сам да продуцираш и дистрибутираш музиката си. Можеш да снимаш клип и с телефон – ако е силен като замисъл, песента ще стигне до хората.
Какво формира основния приход на сценичните артисти в България?
Концертите и участията – основни са приходите от билети. След това идва стриймингът, но зависи от броя на песните и от популярността на артиста. Друг въпрос е, че стрийминг платформите не плащат достатъчно, но това е световен проблем. Приходите от реклами са непостоянни, а от физически носители стават все по-малки. За „Синергия“ направихме три носителя – плоча, CD и една флашка във формата на аудиокасета. Точно тя се продава най-много, защото е нещо различно и забавно.
Можем ли тогава да говорим за устойчив модел в индустрията?
Да, но зависи от нивото, на което се намираш. Когато си наложен артист, хонорарите са по-високи, пълниш големи локации и приходите са съвсем различни. Неслучайно давам за пример „Молец“ – те бързо започнаха да генерират приходи, защото още от самото начало правеха собствени концерти с билети. Това е най-добрият начин да създадеш своя публика и да изградиш устойчив модел. Ние навремето ходехме по участия, където ни поканят, и често концертите бяха безплатни. Дони и Момчил бяха кралете на 90-те. Те създадоха шоубизнеса в България такъв, какъвто го познаваме днес – с турнета, клипове, маркетинг, цялостна стратегия. Преди това имахме звезди от естрадата, но те промениха правилата. Дони ми разказа наскоро, че са направили 18 стадиона, реализирали са милионни тиражи. Малко ми е сюрреалистично, че 30 години по-късно отново направих „Малкият принц“.
Как реагираха Дони и Момчил на твоята версия на песента?
Чуха я още в демо вариант и много я харесаха. Тази приемственост е важна. След тях имаше сериозен вакуум откъм концерти. През 2004 г. реших, че и аз искам да правя концерти с билети – въпреки че тогава бях още млад изпълнител. За един артист добрият мениджмънт са и партньорствата. Имам дългосрочно партньорство с ПроКредит Банк, което е прецедент за нашата индустрия. Не ги наричам „рекламодатели“. Когато отношенията са дългосрочни, връзката е изградена с доверие и споделени ценности, предполага отговорност, етика, обща посока. Ставате съмишленици. А ползата е взаимна – и за компанията, и за артиста. Това е работещ бизнес модел. И се случва напълно естествено.
Каква е инвестицията зад един мащабен концерт?
Зависи от продукцията, но ако искаш да е хубав, впечатляващ и с размах – говорим за стотици хиляди. Скъпо е. И всичко поскъпва. А публиката в България има определен праг на възможности. Затова подкрепата е важна. Може ли без спонсори? Разбира се. Така съм започнал, както и много други колеги. По-трудно е, но е въпрос на сметки.
Предизвикателство ли е стриймингът?
Да, защото музиката вече присъства в много платформи. Преди хитовете се диктуваха от телевизията и радиото, а днес хората сами избират какво да слушат. Това прави налагането на голям хит по-трудно. Интересно е, че в платформите без видео има музика с милиарди стриймове и с много по-малко гледания в YouTube, защото след пандемията хората започнаха повече да слушат, отколкото да гледат. Ако говорим конкретно за мен – имам доста слушатели в Spotify, където си сверявам часовника – кои песни вървят, кои имат потенциал за хит. Това е важно и за младите независими артисти – защото днес вече не можеш да мислиш само в една посока. Трябва да гледаш цялата картина – как присъстваш в Instagram, TikTok, YouTube. Можеш да пробиеш бързо, но трябва да мислиш мрежово, не централизирано.
Как с Магдалена Сотирова основахте „Монте Мюзик“?
С Маги се познаваме от 2003 г. Тогава бях артист на „Жокер Медиа“, свързах я с тях и тя зае позицията на главен мениджър. После двамата станахме екип, а когато реших да стана независим, заедно основахме „Монте Мюзик“. Съдружници сме от 2008-а и тя е двигателят на финансовата част. После се присъединиха Йоана Иванова като мениджър, Веселин Ценов, който движи музикалното ни студио, Христо Маджаров, благодарение на когото организацията на концертите на терен е перфектна.
Лесно ли се работи с вас?
Според мен генерално да, но си имам своите особености. Аз съм си чешит. (Смее се.) Но поне знаят, че каквото правя, го правя с цялото си сърце.
Някои хора казват, че сте вторачен в детайла, дори педантичен…
Това да имаш отношение към детайла не те прави педантичен. Аз първо съм взискателен към себе си. Имам проблем с хората, които си вършат работата отгоре-отгоре, защото малките неща правят голямата картина. Например във филма „Клети създания“ има един кадър – на заден план гори косата на жена. Брутален момент, но режисьорът не се е изкушил да го направи акцент – оставил го е като детайл. Независимо дали става дума за песен, визия, дизайн, видео – ако нещо не е изпипано, цялата картина страда. А ти като артист изглеждаш нелепо. Затова не съм съгласен с „педантичен“. Взискателен съм – и мисля, че има разлика. Истината е, че в един момент, когато имахме повече артисти, се бях превърнал в „фрийк контрол“. Тогава минах и през бърнаут, но проблемът беше друг.
Как беше рефренът в „Бърнаут“?
„Хич не е добре, ама е толкова добре“ – но тази песен е нова, направихме я с Данчо Жечев миналата година. Имах проблем в по-ранен период, когато бях поел твърде много ангажименти. Сам си бях виновен. Тогава се научих да делегирам повече на другите. Безценно е също да си обграден от хора, които не се страхуват да ти казват и по-неприятните неща. Студиото е моята терапия. Дълги години имах чувството, че светът е срещу мен – и в студиото намирах утеха. Когато създавам музика, съм най-спокоен и защитен.
Притеснен ли сте за автентичността на изкуството и за мястото на човека в него в един все по-цифров свят?
Не, не съм. Мисля, че занаятчиите в изкуството трябва да се притесняват и сега, и в бъдеще. Хората, които правят шаблонни неща. Ако имаш какво да кажеш, ще останеш. AI може да претопи хора, които не блестят с идеи.
Ползвате ли AI инструменти в творчеството си?
Не ги използвам за творческа работа на този етап. Някак си ми се струва като кражба. Зная, че са полезни за по-бърза обработка например, но ако някой AI генерира мелодия и аз просто я копирам – това не е ли измама? Ще има нужда от сериозна регулация в тази посока, защото границите още са размити.
Виждат ли възвращаемост изпълнителите, които удържат добрия вкус и естетически тон на българската сцена?
Не мога да направя компромис със себе си и да пусна нещо пошло само за да е популярно. Живеем в много шумно общество, войнствената посредственост печели и това ужасно ме дразни. Проблемът не е, че има пошли неща – винаги е имало, а че няма достатъчно добри примери. Оптимизмът ми идва от новите изпълнители – там има светлина. И не само в музиката. Виждам все повече млади хора, които работят за навън, но обичат България и живеят тук. Това е страхотно. Наблюдавам прогреса им и това наистина ме радва.
Какво си пожелавате?
Надявам се, че ми престоят още хубави, емоционални моменти, които да преживея заедно с всички хора, които ме следват през годините.
Владимир Ампов – Графа е едно от емблематичните имена на българската музика – певец, композитор и продуцент с впечатляваща кариера и над 50 отличия от БГ Радио, ММ, национални телевизии и водещи музикални институции. Автор е на 16 албума, с над 50 номер 1 сингли и 90 видеоклипа. През 2023 г. пише история с грандиозен самостоятелен концерт на Националния стадион „Васил Левски“ – събитие без аналог в родната поп сцена. Сред отличията му са „Икар“ (2025) за авторска музика за театър, „Кристална лира“ (2024), както и признанието „Изпълнител на десетилетието“ от телевизия ММ. През 2009 г. песента му „Ванилия“ оглавява класацията MTV World Chart Express, а година по-рано основава лейбъла „Монте Мюзик“, с който продуцира едни от най-успешните артисти в страната.
|
Ключови думи
Владимир Ампов - Графа
музика
музикална сцена
изкуство
AI в изкуството
българска музика