„Съпругата ми казва, че съм късметлия“, каза Хаяо Миядзаки при получаването на втората награда от Американската академия за филмово изкуство и наука в кариерата си (в случая за цялостно творчество) през 2014 г. „Мисля, че съм късметлия, защото имах възможността да бъда част от последната епоха, в която можеше да правим филми с хартия, молив и лента“, добави той. Заявлението в минало време тогава се оказа прибързано. В началото на март той спечели още една награда „Оскар“, този път отново за най-добър анимационен филм.

Самият Миядзаки е самостоятелна епоха в киното. „Обичам и изучвам филмите му. Гледам ги, когато търся вдъхновение“, споделя за него Джон Ласитър. Думи на почитател. Само че този почитател е и най-важният холивудски аниматор за последните 3 десетилетия – бивш изпълнителен директор на Pixar и Walt Disney Studios с ключова роля за развитието на CGI технологиите в Lucasfilm. Самият той е режисьор на първия напълно компютърно анимиран пълнометражен филм „Играта на играчките“ и хитове като „Животът на буболечките“ и „Колите“.

През 2002 г. вече двукратният носител на наградата на Академията за най-добър анимационен филм Ласитър лично организира първа прожекция извън Япония на смятаната за най-успешна творба в кариерата на Миядзаки – пълнометражния „Отнесена от духовете“ (Spirited Away). Прожекцията на филма на сравнително не толкова известния тогава за широката публика в САЩ автор е в студиото на Pixar. Джон е развълнуван от великолепието на лентата. „В общността на аниматорите той е герой, какъвто е и за мен“, споделя Ласитър в интервю за легендарния кинокритик Роджър Еберт. След което се заема да режисира лично английския превод на филма и да помогне в разпространението и популяризацията му.

Да спечелиш света

Кариерата на Хаяо Миядзаки се разпростира вече в шесто десетилетие. Най-значимите му творби обаче са в ерата на „Студио Гибли“, което той основава заедно с приятеля си и негов ментор Исао Такахата („Гробът на светулките“) през 1985 г. Те споделят творческия си път още от средата на 60-те години. Филмите на Миядзаки за „Гибли“, сред които: „Моят съсед Тоторо“, „Принцеса Мононоке“, „Лапута: Замък в небето“, „Подвижният замък на Хоул“, „Наусика: От долината на вятъра“, „Поньо на брега“ и др., имат култови последователи по цял свят. При премиерата на „Момчето и чаплата“ в Япония през юли 2023 г. в кината в големите градове се бяха извили опашки от 7 часа сутринта, въпреки че компанията не направи абсолютно никаква рекламна кампания за филма освен един плакат, залепен в салоните.

Успехите на артистичните видения на Миядзаки обаче надхвърлят границите на анимацията – те са определящи за японското съвременно кино като цяло. „Принцеса Мононоке“ през 1997 г. за известно време се превръща в най-гледания филм в историята в Япония. Spirited Away задържа тази позиция почти две десетилетия и дори днес се намира на второ място в класацията по приходи. Той е и вторият най-гледан японски филм по света. Историята за порастването на едно момиче, съчетана с дълбоки отпратки към традиционната японска култура, но и с послания срещу прекаления консумеризъм и разрушаването на околната среда от човека, продължава да запазва позицията си в топ 30 на най-харесваните от публиката кино творби в историята в IMDB.com. Често дори е поставян от медии сред челните места на своеобразни „вечни“ ранглисти за най-добър филм. През 2016 г. в проучване за BBC 177 кинокритици от цял свят го определиха като четвъртото най-важно кино произведение на XXI век. „Отнесена от духовете“ е и първият анимационен филм, произведен извън САЩ, който печели „Оскар“. Японският аниматор обаче отказва да присъства на церемонията заради американското нахлуване в Ирак, което се случва по същото време. Миналата година от списание Rolling Stone предположиха, че заради създалата се тогава ситуация, над 20 години не се и появява друг чуждестранен носител на награда от Академията за анимация въпреки някои значителни филми през годините. Тази година Миядзаки също не дойде лично на церемонията, като се извини с напредналата си възраст. Непоклатимата антивоенна позиция на автора не е изненада, както ще споменем по-долу. Каквато и да е истината обаче, конфликтът, шумът и протестът не са сред методите на този режисьор. Точно обратното.

Майсторът на бавния разказ

Миядзаки има способността да печели хората на своя страна чрез филмите си. Може би защото ни кара да се замисляме за значимите за съвременния човек теми. Но за разлика от много други автори той като че ли напипва универсално важните въпроси за повечето хора по света, а не само за част от него. Прави това не с показни и еднопосочни нравоучения, които да потвърждават нашите пристрастия, а с ненасилствен диалог и дори с тишина. Застиналост, спокойствие – типично за филмите му е поставянето на акцент върху сцени, в които в рамките на минути не се случва нищо съществено. Всъщност се случва – той ни потапя в мира и баланса на заобикалящата ни среда, дава ни шанс да я видим и оценим. Да станем съпричастни с героя. След това я противопоставя на алтернативата на разрушението, за да разберем какво губим.

„Имаме дума за това на японски“, обяснява режисьорът пред Еберт. „Нарича се „ма“. Празнота. Там е умишлено.“ Пляскайки три-четири пъти с ръце, той продължава: „Времето между ръкоплясканията ми е ма. Ако просто имате действие без прекъсване, това е просто натоварване, приковаване на вниманието, но ако спреш за момент, тогава напрежението, което се натрупва във филма, може да прерасне в по-широко измерение… Ние следваме пътя на детските емоции и чувства, докато правим филм. Ако останете верни на радостта, учудването и съчувствието, не е нужно да имате насилие и не е нужно да насищате с действия. Те ще ви последват“. Любопитен контраст с истеричната динамика на съвременната американска анимация за деца.

Умереността и тишината, разбира се, са дълбоко залегнали в японската култура – там мълчанието е признак на уважение и дори любов. Но дали пък тези моменти на съзерцание в постоянно забързващ се свят, свят на експлоатация и разрушение, не са паузата, от която всички се нуждаем, и затова филмите му ни привличат толкова?

А вие как живеете?

Стремежът да си добър човек, търсенето на посока и смисъл, оставянето на наследство за поколенията, запазването на традициите, синергията и съвместното съществуване на човека с природата, детството и порастването, но и прекаленото консуматорство и детрименталното въздействие на замърсяването, войните, болестите, липсите, скръбта… Основните теми в творчеството на Хаяо Миядзаки ни припомнят да не забравяме какво е да си човек. Настойчивостта да създава визуалното си пиршество изцяло на ръка – „за да не попадне във водовъртежа на компютъризацията“ – също е интересна тема за размисъл във време, в което сякаш, излязла от филмите му невидима сила заплашва да изземе творчеството и фантазията от човека и безвъзвратно да ги даде на алгоритмите.

Неговите герои са обикновени и земни в добротата си, дори магическите създания, а злодеите – многопластови и неедностранчиви, сякаш подсказващи ни да се поставим в чуждите обувки, преди да съдим. Те са и много лични – без да знаем, често Хаяо ни въвлича и в собствения си живот. С баща му, който е директор на предприятие от авиационната индустрия („Вятърът се надига“), хроничноболната му майка, която често прекарва време в болниците („Моят съсед Тоторо“), постоянните референции за ужасите на войната в творчеството му – ужасяващата война, която завладява най-ранните му детски спомени.

Така е и с наградения му нов филм „Момчето и чаплата“. За българския пазар е възприето американизираното наименование на творбата, чието оригинално заглавие трябва да звучи нещо като „А вие как живеете?“ – препратка към любимата книга на автора като младеж, която се смята, че е вдъхновила директно творчеството му.

Рисуван цели 10 години, филмът е несъмнено визуално и повествователно постижение, което ни напомня, че злото и смъртта няма да определят света ни и всеки има силата да го направи по-добро място. В крайна сметка най-голямо значение има пътят, по който тръгва всеки от нас. Едно от вълшебствата при Миядзаки е, че той успява някак да говори едновременно на детето в порасналите и на бъдещата личност в подрастващите хора и същевременно да бъде един от най-големите хуманисти на своето време.

Неслучайно прибягвам до клишето „хуманист“. Казват, че „Момчето и чаплата“ е замислен като финално послание на режисьора към неговия внук. За мен е послание към всички нас, напомняне за това, чe дори в лицето на собствените си грешки и грозните реалности, трябва да се грижим за хората, да сме ангажирани към света в старанието си да го направим все по-добър. Преплетено през личната история на автора, през културата, която го е създала и светът който го е оформил. Филмът е изпълнен с културни референции – от Стария завет до Данте Алигиери – с разклонения, които може да не схванем на първо гледане, но е и достатъчно достъпен за зрители на всяка възраст.

Посланията на някои от шедьоврите на Миядзаки ще ни надживеят. Самият той обаче вече усеща влиянието на годините си и много отдавна обяви, че това ще е последният му филм. На 83 години, той е най-възрастният аниматор, някога номиниран за „Оскар“ в категорията си. Това обаче далеч не е първият път, в който гениалният автор заявява предварително оттеглянето си. Всъщност той започна да прави подобни намеци преди повече от 20 години, а излезлият през 2013 г. „Вятърът се надига“ носеше изричното послание, а и със сигурност усещането за сбогуване. Малко след това обаче нещо го кара да се върне за „Момчето и чаплата“. Днес, след получаването на наградата, продуцентът на „Студио Гибли“ Тошио Сузуки намекна неформално, че режисьорът е разколебан отново за пенсионирането си.

Хаяо Миядзаки със сигурност е казал и оставил достатъчно и никой няма да го упрекне, ако този път решението му е окончателно. Въпреки това има разказвачи, на които няма никога да се наситим, особено когато все по-малко са тези, които карат различните и спорещите да се вслушат. Затова дори той да спре да предизвиква умовете и сърцата ни с моливите си, моделът му трябва да продължи да се изучава и разпространява.