Понеже всичко добро и значимо за обществото започва от книгите, а освен ваш литературен гид на тези страници аз съм и вдъхновител на литературните награди „Перото“, реших, че в този празничен брой трябва да ви срещна с тазгодишните носители на престижните награди. Същественото, както знаем, е невидимо за очите, а вдъхновението е най-добрият подарък между приятели.

Юлия Сиридонова е една от най-обичаните съвременни детски писателки, превеждана и в чужбина, носителка на награда и във Франция, от години живее със семейството си във Великобритания. Тази година получи Награда „Перото“ за детска литература.

Защо се занимавате с писане?

На децата днес им е особено трудно. Опитвам се да дам на читателите си утеха и разбиране, и обич, и смях. Пиша забавни романи на тежки и трудни теми. „Кронос, тоя нещастник“ разказва за наркозависим тийнейджър. „Сянката на щуреца“ е роман по истински случай с българско дете, вербувано от терористи. (Миналото лято бе предотвратен атентат на концерт на Тейлър Суифт във Виена. Страшно е как реалността повтаря художествената измислица.) „Ножицата“, която създадохме с художника Дамян Дамянов, събира истории от тристагодишната семейна памет на една българска фамилия. Това е съкровищница, която дава съвсем друга представа на децата от сухите бележки в учебниците или полиестерната „българщина“ на „Балкантурист“.

Разкажете ни за книгата, с която спечелихте Награда „Перото“ за 2024 г.?

Първоначално „“Кръстьо частен детектив. В Долната земя“ бе създадена като сценарий за филм по случай годишнина на Николай Райнов. После се превърна в книга. Останаха шепа страшни герои от приказките на Николай Райнов, появиха се същества от народните песни и приказки, намесиха се и някакви подозрителни лица. Кръстьо преживя с тях много смешни и опасни, нечувани и невиждани (буквално, защото злите самовили му взеха очите) приключения. Книгата е с илюстрациите на магьосницата Албена Каменова.

Кое е първото, четенето или писането?

Преди време големият ни поет Георги Константинов беше на посещение в Египет. Той разказваше, че там видял древен надпис, който гласял: „Лоши времена настанаха, всички пишат, а никой не чете!“.

Кои 5 книги бихте препоръчали на читателите на сп. „Мениджър“?

Не е задължително човек да има деца, за да чете детски книги. Затова ще ви препоръчам и книги, които обикновено стоят на рафта с детска литература. „Часът на чудовището“ на Патрик Нес, една история, с която ще стигнете до най-скритите кътчета на душата си. Тази книга лекува. Ако имате време, прочетете пак „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. Погрешно смятат романа за приключенско четиво и нищо повече. Дюма разкрива човешката природа, както никой друг. И има великолепен стил. Това е книга за дългите зимни вечери. Всяко изречение е удоволствие. Тъй като стана дума за Георги Константинов, прочетете стихосбирката му „Колхида“. Георги Константинов е поет от световна величина, национално богатство. Четете ли разкази? Много обичам „Изгубени вещи“ на Албер Бенбасат. Професор Бенбасат е майстор разказвач, както сами ще се уверите. Накрая побутвам към вас и моя „Кръстьо частен детектив. В Долната земя“. Ще ви разсмее до сълзи, независимо на колко години сте. Сигурна съм, че Минаващото човече ще ви допадне, то се мисли за търговец и мениджър от най-висша класа.

Евгени Черепов е писател и учител. И по призвание, и по професия. Неговите ученици от ЕГ „Ромен Ролан“ в Стара Загора имат страхотни резултати на матурите по БЕЛ. И първият му роман „Добавено лято“, и вторият – „Извън обхват“, са приети от критика и читатели с уважение и обич. За „Извън обхват“ той получава Награда „Перото“ в категория „Проза”.

Защо се занимавате с писане?

Нужда е. Но не го чувствам толкова автотерапевтично, колкото е при други писатели. Някаква неотложна нужда да споделя мисли и чувства, като, разбира се, си давам сметка, че щом вътрешният ми слух диктува като неотложно това писмено споделяне с други хора, това не го прави автоматично добро писане.

Разкажете ни за книгата, с която спечелихте Награда „Перото“ за 2024 г.?

Доста дълго мислена книга. Докато я писах, си представях как я четат различни мои приятели от коренно противопоставени слоеве на обществото. За едни би се сторила скучна и претенциозна, за други – твърде популярно звучаща и посредствена; недостоверна или прекалено реалистична; недостатъчно висока проза или недостатъчно близка до обикновения човек; с прекалено шантави или прекалено посредствени персонажи; (не)политкоректна.

Ходенето по ръба при заигравката с различни клишета – и художествени, и житейски – минава през цялата тъкан на романа. Но ако при постмодернизма водеща е именно играта при монтажа на несъвместими иначе жанрове, аз реших да се хвърля в дълбокото и да съм сериозен в опита си за реалистично изображение на провинциална, по вазовски „чичовска“ България от XXI век. Без да я осмивам или окарикатурявам. Без етикети върху моделите на поведение. Също и без съобразяване с прословути рецепти – като „не казвай, а показвай“, като финото прецизиране на облика на повествователния глас, като търсенето на дълбочина при преживяването на универсалните житейски въпроси единствено у герои интелектуалци – тип бродници самотни в нощта.

Което не пречи както в грубия строеж на романа, така и в интериорния му облик да заложа класически произведения, тълкуването на които през българска призма поне за мен е симпатично и носи пластове на четене, които по принцип рядко се съчетават заедно. Не бива да се съчетава и напрежението в повествователната перспектива, характерно за трилърите, с умишлено убиване на темпото, но го направих. След като „Всичко може!“ в XXI век, защо да не може и това. Но пък си е ходене по тънък лед през целия роман и рискът от пропукване и да не бъдеш разбран от никоя аудитория си е доста голям.

Това е дългото обяснение. Краткото резюме на романа е: в блокирана от сняг хижа на маса пред камината си седят българи от различни поколения, ядат, пият и си говорят за нещата от живота с реплики, които всички сме чували.

Кое е първото, четенето или писането?

Четенето е зареждане, писането е разреждане.

Кои 5 книги бихте препоръчали на читателите на сп. „Мениджър“?

„Свобода“ на Джонатан Франзен, „4321“ и „Лунен дворец“ на Пол Остър, „Уроци по химия“ на Бони Гармъс, „Дългата разходка“ на Стивън Кинг.

Неда Узунколева пише първия си роман на 19, преди 10 години. Романът излиза преди месеци, 10 години по-късно, и веднага е забелязан и от критиката, и от читателите. „Днес не ми се излиза“ получава Награда „Перото“ в категория „Дебют“ и е коментиран като един от най-впечатляващите дебюти през последните години заедно с „Направени от вина“ на Йоанна Елми и „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов.

Защо се занимавате с писане?

Не знам дали е въпрос на избор, то е по-силно от мен. Нищо не е едновременно толкова разрушително и съзидателно. Нищо не ме привлича повече, нищо не е по-велико и съблазнително от писането.

Разкажете ни за книгата, с която спечелихте Награда „Перото“ за 2024 г.?

„Днес не ми се излиза“ е фрагментарен роман, който преплита съдбите на трима герои. Първият от тях е себичен и арогантен режисьор на 88, който от осем години не е напускал апартамента си. Той прекарва времето си в спомени за миналото, в което е имал много постижения и награди. Историята му обаче има и тъмна страна. Втората героиня е психоложка на 54 години, която разбира, че е болна от рак. Тя е дистанцирана и студена, не показва емоции, но е свързващото звено между режисьора и третата героиня – Катерина. Тя е на 20, страда от депресия, има мисли за самоубийство и е пациентка на психоложката. Когато книгата излезе, една жена ми написа във фейсбук, че тя ѝ е помогнала в труден момент, искаше да го знам, за да ме окуражи да продължавам. Всичко, свързано с „Днес не ми се излиза“, е вълнуващо, написана е в особено състояние на еуфория, на границата между силни емоции и хората, които припознават книгата като близка до себе си, усещат енергийния ѝ заряд.

Кое е първото, четенето или писането?

Със сигурност четенето, но те са взаимно свързани. Всеки, който пише, има силен интерес към литературата. Най-доброто вдъхновение винаги ще бъдат 100 страници добра проза. Уверена съм, че човек не може, а и не бива да си помисля да пише книги, ако не чете.

Кои 5 книги бихте препоръчали на читателите на сп. „Мениджър“?

„Брачната Фабула” от Джефри Юдженидис – напрегнат сюжет за огромната и вечна драма на порастването. Обичам тази книга.

„Мадам Бовари“ от Гюстав Флобер – никой не пише като Флобер. Милан Кундера казва, че след „Мадам Бовари“ изкуството на романа вече може да бъде равностойно на изкуството на поезията.

„Две сестри“ от Осне Дайерстад – документалният разказ разглежда историята на две норвежки сестри от сомалийски произход, които се присъединяват към ИДИЛ в Сирия. Майсторски клас по разследваща журналистика!

„Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ от Петер Хьог – едно от най-любимите ми заглавия, напомня ми за времето, когато учех скандинавистика. От госпожица Смила знам, че обясненията са много по-лесни, когато си добре облечен.

„Възмущение“ от Филип Рот – великолепен роман!

Мария Калинова е поетеса, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, редактор в „Литературен вестник“. Между излизането на втората ѝ стихосбирка „Подножието на вечерята“ и третата – „Слънце-техника“, има период от 16 години. Носителка е на много награди за поезия, а „Слънце-техника“ получава Награда „Перото“ тази година.

Защо се занимавате с писане?

Тук каквото и да кажа – ще излъжа. Отговорът на този въпрос е скрит от мен и това сигурно не е случайно. Предполагам, че, ако знам наистина защо, ще ми е непоносимо да продължа, притежаването на причината ще ме превърне в онзи слепец в песента на Deep Purple When a blind man cries, ще бъда повалена от собствената си слепота.

Разкажете ни за книгата, с която спечелихте Награда „Перото“ за 2024 г.?

Това е книга за „понижението на човека“. Съдържа поезия, жътварски песни, възхвали (на глупостта, разбира се), маски, пасиони, прозрения и предупреждения. Преди всичко това e книгата, с която се разделям със света, със „стария свят“. Заглавието е озадачаващо. „Слънце-техника“ (Версус, 2024).

Кое е първото, четенето или писането?

Мисля, че е сънуването, че можеш да четеш. При мен беше така. Сънувах повтарящ се кошмар като малка. Една вечер баща ми ме заразпитва за подробности от кошмара в опит да измисли как да ме успокои. В съня скачах върху един гроб. Не исках да казвам чий, за да не се вцепеня от ужас. Сетих се, че бях обута в маратонки, на които пишеше „Свят 2000“. И тогава татко ми обърна внимание, че не мога да чета, а за да знам какво пише на маратонките, значи, че в съня съм можела. Това откритие завинаги промени отношението ми към сънуването. Това е място, където можеш да правиш неща, които са невъзможни по принцип. И си струва риска на заспиването. Подобно ми е отношението и към писането и четенето, като за мен и двете са предхождани от нещо друго, нещо от съвсем различен порядък.

Кои 5 книги бихте препоръчали на читателите на сп. „Мениджър“?

„Странстващата земя“ на Лиу Цъсин, „Белият тигър“ на Аравинд Адига, „Етика“ на Ален Бадиу, трилогията за времето на ВБВ, „Кенозис“ на Камелия Спасова.