Красиви момичета, окичени с ленти с цветовете на шведското знаме, тържествено излизат на сцената под звуците на филхармоничен оркестър. Зад тях пристъпват, някои неловко, други гордо изправени, героите на деня – хората, удостоени с Нобелова награда. Кралят и кралицата на Швеция са вече на сцената; на първия ред в бляскавата зала греят принцесите с диамантени корони. Вълшебна музика, фракове и бални рокли, гръмки думи в прослава на онези, които донесоха „най-голямо благо за човечеството“ с научната, творческата и миротворческата си дейност през годината… Но е добре да помним, че в нашия материален свят блестящото лустро често крие не тъй възвишена реалност.  

Днес всеки знае, че индустриалецът Алфред Нобел, изобретателят на динамита, завещава почти цялото си състояние на фондация, която връчва ежегодна световна награда в негово име. Първите Нобелови награди са присъдени през 1901 г., пет години след смъртта на своя патрон. Икономическите науки не са в първоначалния списък: самият Нобел е предвидил отличия в пет сфери: физика, химия, физиология или медицина, литература и мир. По своя инициатива Шведската централна банка през 1968 г. учредява „награда на Сверигес Риксбанк за икономически науки в памет на Алфред Нобел“. Журналистите бързо превръщат дългото название в по-простото и гръмко „Нобелова награда по икономика“.

Икономиката е развита сфера от научното познание, която може да донесе големи блага за човечеството. Но не важи ли това в още по-голяма степен за математиката? Нобел не е предвидил награда за математически открития вероятно защото самият той е нямал интерес към абстрактното и е искал да насърчи практически постижения с пряко въздействие върху ежедневието (популярната история, че Нобел си „отмъстил“ заради някакъв математик, който му откраднал любимата жена, не намира потвърждение). Икономиката пронизва ежедневието ни, но в сегашната си академична форма тя се е откъснала от реалността и надали би впечатлила Нобел. При това едно от писмата му е запазило пасажа „мразя бизнеса с цялото си сърце“.

Оръжие в идеологическата война

Горните забележки към икономическата Нобелова награда са невинни. Истинският проблем е, че тя не е идеологически безпристрастна – твърдят в книга от 2016 г. известният оксфордски професор Авнър Офер и стопанският историк от Университета в Упсала Габриел Сьодерберг. Според Офер и Сьодерберг Шведската централна банка в края на 60-те години на ХХ век използва новоучредената „Нобелова“ награда като оръжие в борбата срещу социалдемократическото правителство, което тогава поставя основите на скандинавския модел с високи данъци и социална държава. Интелектуалната и политическата битка тогава (а в много отношения и днес) е между индивидуализма на лесе-фер, даващ на всеки макар и малък шанс за ударно забогатяване, и социалната държава, жертваща индивидуалните свръхбогатства, за да постигне богато и уредено общество. От самото начало – с някои изключения като шведа Гунар Мюрдал – Нобеловата награда по икономика се връчва предимно за теории, които се вписват в първата школа, и особено за неолиберални идеи.

Тук не става дума за безобидни академични войни. Защитавайки икономическите свободи на върхушката, „пазарниците“ са готови да зачеркнат демокрацията. Те обявяват, че държавата няма място в икономическия живот – освен в случаите, когато трябва да се защитят привилегиите на най-богатите, включително чрез масивни инвестиции във военна индустрия. Връчването на най-висока научна награда на подобни мислители легитимира техните теории и ги прави по-приемливи в политически план.

Независимо дали ще приемем подобна трактовка, много неща бодат очите в списъка на Нобеловите лауреати по икономика, дотук общо 101 души. В него например липсват Джоан Робинсън и Дж. К. Гълбрайт: учени с голям принос и авторитет, но привърженици на по-активната роля на държавата в икономиката и съответно пропуснати от комисията по присъждането на наградата. За сметка на това са отличени пропазарни автори, чиито имена днес са непознати дори за читатели с нездрав интерес към икономическите теории. В списъка на наградените има само три жени – и първата Нобелова награда по икономика на жена бе връчена едва през 2009 г., по време на Голямата рецесия, когато цареше повсеместно възмущение от икономистите. Тогава на сцената в Стокхолм бе изкарана вече легендарната Елинор Острьом – едва ли не като публично доказателство, че в икономиката има и учени, интересуващи се от общото благо.

В основата е растежът

Ако по-рано Нобеловата награда по икономика бе връчвана и на слабо познати автори, през последните години подходът се смени. През 2024 и 2025 г. общо шестима известни учени си поделиха приза на Шведската централна банка, като единият от тях е нещо като Мик Джагър на академичната икономика. Говорим, разбира се, за Дарон Аджемоглу, награден през 2024 г. заедно със съмишлениците си Саймън Джонсън и Джеймс Робинсън. В написани на достъпен език книги прочутото трио в съавторство или поотделно обясни защо бедните страни тънат в бедност, а богатите преуспяват и защо напредъкът на технологиите сам по себе си не означава социален прогрес. А в научните си статии тримата търсят корените и факторите на икономическия растеж и достигат до важни изводи. Пример е студията им от 2002 г., която с иконометрични методи доказа, че не друго, а трансатлантическата търговия – заграбване на ресурси от колониите и търговия с роби – е в основата на просперитета на Западна Европа след XVI век.

Аджемоглу е автор също и на „Въведение в модерния икономически растеж“ – тухла от над 1000 страници, натъпкани с дълги формули. Ако това е въведението, какво да очакваме от същинското изложение?! Нобеловите лауреати по икономика за 2025 г. отговарят на този въпрос. Французинът Филип Агион е редактор и съавтор, а канадецът Питър Хауит е съавтор в колосалния проект „Наръчник за икономически растеж“: четири тома, гъмжащи от формули, събрали сякаш цялата гръцка азбука. Но Агион и Хауит печелят наградата с друго, далеч по-сбито интелектуално постижение: една статия от 1990 г., която предлага теория за икономически растеж чрез творческо разрушение. По същество това е математизирана версия на старата идея, че технологичните открития отнемат почвата под краката на пазарните лидери и тази рушителна промяна тласка цялата икономика напред. Новото в статията на Агион и Хауит е заключението, че лесе-фер политиките могат да доведат до по-висок от оптималния темп на растеж – както и твърдението, че технологичните открития не се случват по план, а са внезапни, трудно предвидими събития. За да разберем защо това откритие заслужава награда, е нужна кратка предистория.

35 години по-късно

Агион и Хауит са сред пионерите на теорията за ендогенния икономически растеж, развила се в края на 80-те и началото на 90-те години. Другите автори от това направление – Пол Ромър, Робърт Лукас, Джоузеф Стиглиц – отдавна са носители на Нобелови награди. Ендогенната теория се появява в отговор на ранния модел на друг Нобелов лауреат, Робърт Солоу, който през 1957 г. проучва нарастването на производителността в САЩ, но успява да обясни едва 12.5% от него. Тоест 7/8 от растежа се случва заради неизвестни фактори – същинска черна материя в икономическото познание! Но Солоу предлага гениално тълкуване на тези слаби резултати: това, което моделът му не може да обясни, е влиянието върху растежа на постигнатото ниво на технологиите и организацията на една икономика: „общата факторна производителност“.  

Само че в схемата на Солоу технологиите са нещо, което бива получавано отвън и на което икономиката не може да влияе. А технологиите на практика се раждат „отвътре“, от развитието на самата икономика. Цяло ново поколение учени поема по пътя на математическото моделиране, за да „ендогенизира“ иновациите, т.е. да ги представи като присъщо свойство на икономическата система. Агион и Хауит работят върху това интелектуално предизвикателство – и 35 години по-късно са отличени за своя труд.

Дотук половин дузина Нобелови награди: интелектуалният кредит, даден на ендогенната теория за растежа, е огромен. Но неикономистът би видял в нея и противоречия. Доколко е обективно да се обяснява растежът на икономиката с вътрешни фактори на самата икономика? Не трябва ли причините за стопанския растеж да се търсят също и в биологията, психологията, демографията, климата? Ендогенните обяснения на икономическия растеж са влиятелни, защото използват ефектна математика и разказват красива история за неуморния човешки гений. Но в същото време те демонстрират, че теоретичната икономика се е изолирала от реалността. Да търсиш обяснение за динамиката на една широко отворена сложна система само вътре в тази система, е равнозначно на това да омаловажиш съществуването на нещата отвън. Говорим за жени и деца, география, граници, подземни ресурси, води, идеологии и религии, врагове и приятели, природни бедствия, исторически опит, технологии, трудови ценности и какво ли още не.              

Когато растежът не води до богатство

Агион и Хауит си поделиха половината награда от 11 млн. шведски крони, а другата половина отиде при стопанския историк Джоуел Мокир. Той също има принос към проучването на икономическия растеж, но в исторически контекст. Нобеловият комитет се мотивира с това, че „Мокир разкри причините за превръщането на трайния икономически растеж в новата нормалност“. Тази формулировка препраща към книгата му от 2016 г. „Култура на растежа: произходът на модерната икономика“. В нея Мокир твърди, че това, което дава ход на Индустриалната революция, са не толкова новите машини и парната енергия, а новият светоглед. Истинската революция е да се стремиш да разбереш света и да се издигнеш в обществото, вместо до края на живота си да служиш на завещаната ти житейска позиция. Парата и машините са следствие, не причина.

Предходни изследвания на Мокир разкриват нещо може би още по-важно: огромният прираст на богатството в зората на Индустриалната революция всъщност не се отразява на реалните доходи на работниците. Между 1750 и 1850 г. надниците в Британия като цяло не се променят и дори на места спадат – точно когато се полагат основите на новата икономика и някои предприемачи натрупват несметни богатства. Базирайки се на това откритие, вече споменатите Аджемоглу и Джонсън твърдят, че днес настъпването на изкуствения интелект ни поставя в същата позиция: огромен растеж на богатствата на неколцина технопредприемачи и рязко обедняване на широките маси. Забогатяването на Запада след 1850 г. не се дължи на доброволно споделяне на плодовете на растежа от страна на индустриалците, а на упоритата борба на работниците за социализиране на икономическите блага – твърдят Нобеловите лауреати. Затова, ако обществото на XXI век не организира бърз отпор, технологиите могат да го направят по-бедно и по-малко свободно. 

Растежът е най-важното нещо в днешната социално-икономическа система, защото той прави възможно съществуването на огромния финансов сектор и отлага въпроса за по-справедливото разпределяне на благата. Но през последните десет години надига глас научната школа на пострастежа, която твърди, че растежът се е изчерпал като доктрина и човечеството трябва да последва други приоритети: умереност и развитие без материален отпечатък. Подобен път е дори по-голяма заплаха за статуквото, отколкото кейнсианството след края на Втората световна война. За втора поредна година Нобеловата награда действа като адвокат на растежа, но този път залозите са различни: и системната нужда от растеж е станала по-голяма, и свободното пространство за растеж е останало по-малко. Може би ще е нужна нова криза, по-дълбока от всички предишни, преди да видим първия икономист с Нобелова награда за изследвания върху това как да ограничим вредния растеж.