Арх. Булев, опустошителните земетресения в Турция с магнитут 7,8, които доведоха до десетки хиляди жертви и щети за над 100 млрд. долара, повдигнаха въпроса, какво е качеството на строителството в България и можем ли да сме спокойни за устойчивостта на жилищните сгради?

У нас действат доста строги земетръсни правилници, които предполагат оразмеряване на сградите за висока степен на земетръс 8-а, в някои случаи и 9-а степен. Това се отнася за строителството от последните 30 години. Но абсолютно всяка сграда се нуждае от специализирана експертиза, за да се установи нейната устойчивост на земетръс. Ако сравняваме две панелни сгради, строени по едно и също време, но поддържани по различен начин, те ще покажат различна степен на стабилност. Специално за панелните блокове трябва да кажа, че те използват една от най-устойчивите конструктивни схеми. И въпреки че техният първоначален експлоатационен срок беше заложен за 50 години, на практика, в най-лошия случай, в момента са в средата на своя жизнен път.

Това не означава, че нямаме некачествено строителство. Проблемът в Турция и на други места е, че много високият бум в сектора доведе до лош контрол върху предприемачите и полунезаконно строителство. Ние имахме такъв период през 90-те години на миналия век, макар далеч не в такава крайност. Навсякъде, където имаме бурно развитие на строителството и слаб контрол, няма значение дали е в Латинска Америка, Африка или Индия, ще имаме сходни резултати при такова земетресение – много повече разрушения, отколкото в държави като Германия и даже България. Поначало България е страна с нелоша строителна култура и си мисля, че при нас такива неща не би трябвало да се случват.

Бумът в строителството от 2018 г. насам е наистина забележителен. През 2022 г. са въведени в експлоатация над 2 млн. кв.м нови жилища, което е близо 2 пъти повече в сравнение с 2019 г. Как това влияе на качеството на архитектурата в България?

На първо място трябва да отговорим каква е причината за този бум. Нашата народопсихология е такава, че виждаме сигурен начин да запазим парите си от инфлация, като ги влагаме в жилища. България продължава да бъде сред страните в Европа с най-висок процент собственост в жилища. Много често тези апартаменти обаче не се обитават, те са просто средство за влагане на пари и може да се забележи, че много жилища стоят години наред неизползвани. Следователно можем да направим извода, че у нас има много свободни средства, които се насочват не само към банките, където доходността е незначителна, а преди всичко към строителство. Жилищният сектор е основният в строителството, но има предприемачи, които добре разбират ползата и от други обекти. Сега тенденцията е да се строят не толкова хотели – каквато беше преди време – или офиси, а повече складови зони и логистични центрове. Добър пример са зоните в Казичене, около летище София и др. Най-масово е, разбира се, многоетажното жилищно строителство, но наблюдаваме и една тенденция, която я нямаше преди 10 години – нискоетажни жилищни квартали от затворен тип.

Наблюденията ми са, че архитектурата не се развива по същия начин, по който имотният пазар и застроените обеми. В масовия случай се отива към опростяване на архитектурата и прибягване към типизирани решения. Често се прибягва до по-високата дълбочина на застрояването, достигаща 19–20 метра, което води до лоша вентилация на санитарните помещения и повече тъмни части, кухненски пространства без достъп до естествена светлина. Тези проблеми се преодоляват с механични средства, които обаче консумират енергия и не са в тон с тенденциите към енергоефективно строителство.

До 2005–2006 г. много ясно се наблюдаваше в архитектурата практиката сградите да не отчита средата, в която се изграждат. Жилищната архитектура е нормално да бъде спокойна, балансирана, да бъде фон на уникалното строителство. Ако погледнем нашите възрожденски селища, които са еталон за строителство с ансамблов характер, виждаме, че това застрояване е доста еднородно, където изпъкват църквите, часовниковите кули. При жилищата се търси функционалност, спокойствие, хармоничност на фасадата, липсата на грозни надстройки.

Как модерното градоустройство в страната отговаря на увеличената активност в строителството?

Вече не сме в 90-те години, когато строителството изключително бързо изпреварваше градоустройственото планиране, което тогава беше наследено от друга епоха и имаше много различен характер. Трябваше в ускорен темп да се правят нови устройствени планове, което доведе до известна мозаечност в усвояването на териториите. Тогава новите общи планове закъсняха и 80% се оказаха просто регистрация на вече случилото се и само 20% нови предвиждания.

Големите градове, в които се отбелязва развитие, са София, Пловдив, Варна и Бургас, а относително стабилни са Стара Загора, Русе, Плевен, Велико Търново, Хасково. Останалите градове обратно – те намаляват и се очертават както свободни площи, така и строителни обеми, които не се усвояват. Тоест, ако говорим за натиск над градската среда, то това е в развиващите се градове, но дори и там има големи неусвоени териториални ресурси, особено що се отнася до промишлени зони. В общия устройствен план на Стара Загора например за промишлени терени са предвидени поне 2 пъти повече територии, отколкото е самата жилищна част, и в голяма степен тази територия е много неусвоена. Няма проблем с липса на градоустройствена готовност за строителство. По-скоро инвеститорите избират такива места, които са по-удобни, и въпреки че има неусвоени ресурси като площ в повечето случаи, те предпочитат да строят на нови терени, тоест да излизат извън това, което е в регулация. И тогава се оплакват, че липсват регулационни планове, а в същност в повечето случаи това се дължи на факта, че те по-скоро се стремят да усвоят нови територии, отколкото тези, които вече са включени в градската карта. В повечето случаи предприемачите се стремят да изстискат от терена максимума и да завишат параметрите, които предварително са им заложени. Което те постигат, но това, естествено, ги забавя.

Как се променя отношението на инвеститорите към реставрирането на сгради с особена архитектурна стойност и само от финансовите им възможности ли зависи то?

Имаме 3 типа сгради с историческа стойност, които предполагат реставрационни дейности. Първо, следосвобожденската – до 20-те години на ХХ в., неокласически и необарокови композиции, първите многофамилни сгради. При тях е характерно богатство на детайла. Когато трябва да се санират, може да се отнеме от тяхната красота.

Вторият тип са сградите на модернизма от 30-те и 40-те години. Това са сгради с модерно звучене, те често се подценяват, възприемат се като прекалено схематични в сравнение със сградите от предишния период. Но те са много важни като етап от развитието на модерната архитектура. Третата група са след 1944 до 1990 г. Независимо към кой период принадлежат, навсякъде има специфични проблеми. В много случаи сегашните собственици не могат да им отделят това специално внимание, което заслужават.

Първата група се възприема от обществото като ценност, която трябва да се пази, докато към сградите от модернизма тепърва се изгражда подобно отношение. Ако преди 7–8 години само ние в САБ биехме камбаната, сега вече има доста млади хода и фондации, които се стремят да защитят българския модернизъм.

Основният проблем при реставрацията е, че една историческа сграда изисква специализирано проектиране, което е поверено на лицензирани специалисти и преминава през сложен път на одобряване. Този път води до огромно забавяне на разработването, съгласуването и прилагането на архитектурните проекти. Виждаме как едно инвестиционно намерение понякога се влачи 10 години. Това бавене е поради лоша постановка в закона и административните практики и води до това, че в повечето хора се поражда негативно отношение към запазването на историческите ценности. Вместо това се полагат усилия от инвеститорите да отписват сгради от регистъра на историческите обекти, има случаи на неподходящо ремонтиране и обезобразяване на сградите, а някои дори изчезват. Може да добавим и отношението на Църквата към наследството, тъй като има намеси на църковните власти в някои църкви и манастири, които са доста съмнителни като художествен подход от гледна точка на автентичността. Сегашният Закон за наследството не върши работа в този си вид. Ако до 90-те години нашето законодателство за наследството се развива в синхрон с европейското, то сегашният закон трябва да бъде преработен. Специализираният институт за недвижими културни ценности е с крайно недостатъчен финансов и човешки ресурс, за да поеме голямата задача за общата национална политика по отношение съхраняване на наследството.

Като положителна тенденция определям именно усилията да се запазят и ценят сградите от периода на модернизма, виждам енергията на младите хора, които работят по тази дейност. Тези сгради са много важни документи на епохата и особено от гледна точка на развитието на нашата култура и приобщаването ни към европейската архитектурна традиция.

Какви законови изменения трябва да се предприемат, за да са в тон нормите с развитието на строителството у нас?

Един от проблемите е, че при усвояване на нови територии за урбанизация трябва да се резервират терени за улици и за обществени обекти. Улиците в момента са в безразборни ширини. Законът го позволява и трябва да се промени. Желанието на САБ да се установи един закон за архитектурата като културен феномен, тъй като ЗУТ урежда основно имуществени отношения и отношения на съжителството, а никъде не е защитено качеството. Предвижда се изграждането на специализирани научни звена по архитектура, които към момента липсват, и уреждане на авторското право в архитектурата, което сега е зле организирано и е пръснато в различни закони. Такова законодателство съществува в много държави, като сме заимствали най-вече от практиката във Франция, където тя съществува от XVII в. насам.

След 15-годишно отсъствие от Венецианското архитектурно биенале тази година България ще вземе участие на него. Как оценявате стойността на това участие?

Да, това е първото ни участие от 2008 г., когато бях организатор, а сега съм част от журито на конкурса за нашето представяне, на който участваха 32 екипа. Той показа една нова архитектурна вълна, като в голямата си част участниците бяха до 40-годишни. Министерството на културата успя да резервира едно великолепно пространство за нашата експозиция, много динамично и активно място в града. Конкурсът ще бъде допълнително популяризиран с представяне в Дома на архитекта чрез издаването на каталог на всички проекти, които заслужават, защото участниците показаха висок професионализъм в тези конкурсни проекти.

Арх. Тодор Булев е доктор и професор на архитектурните науки. Завършил е Московския архитектурен институт, бил е главен архитект на район „Люлин“ (1987–1992), секретар и зам.-председател на САБ (2004–2010), ръководител на фирма, преподавал е във Варненския свободен университет. Участва в разработването на Единния устройствен план на България (1976–1982), общите устройствени планове на София, Варна (2004–2007), Пловдив (2003–2005), Плевен (2011–2013), Шабла (2004–2007).