Живели ли сме някога в свят на истина или доколко е ужасна дезинформацията

Някои социолози и психолози смятат, че никаква епоха на „постистината“ не може да има, а понятията фейк и дезинформация и до момента нямат ясно определение и не влияят на обществото

През 2020 г., когато пандемията от коронавирус се стовари върху света, Световната здравна организация обяви, че сме изправени пред друга и съпътстваща катастрофа – информационната. Тази глобална криза се характеризираше с бързото разпространение на невярна информация, предимно в дигиталното пространство. Имаше опасения, че дезинформацията ще доведе до това, че обществото ще остане без опора, затънало в море от лъжи и хората ще започнат да причиняват вреди на себе си и на другите.

Някои психолози и социолози обаче не са убедени, че дезинформацията е толкова лоша, колкото хората смятат, и че в сравнение с миналото, тя няма толкова голямо въздействие върху живота на хората днес. Освен това те смятат, че може всяването на паника е преждевременно. „Мисля, че ние изхождаме от това, че проблемът е истински“, казва Христос Бехливанидис, психолог и изследовател на причинно-следствените връзки в Университетския колеж в Лондон. „Мисля, че си струва да помислите малко върху въпроса, преди да изпадате в паника от дезинформацията “, добавя той. 

Темата е сложна

и част от това е свързано със семантиката ѝ. Дори в научната общност няма консенсус относно това какво е дезинформация. „Самата концепция е доста неясна“, казва когнитивният психолог Магда Осман от университета в Кеймбридж. Дезинформацията най-често се определя като нещо, което е фактически невярно, но не се предполага, че измамата е нейната цел. С други думи, хората правят грешки. Въпреки това, тази концепция често се поставя наравно с фейковете - невярна информация, разпространявана със злонамерени намерения, и пропагандата, която се използва за политическо влияние. Някои обединяват концепциите за дезинформация и други форми на умишлено заблуждение, въпреки че Магда Осман от своя страна разграничава дезинформацията от пропагандата. Последната е по-ясно дефинирана и носи много по-очевидна вреда.

Но тук

започват трудностите

- дори според общоприетата дефиниция, на практика почти всичко, което ни е от полза, може да се счита за дезинформация.

Вземете например прогнозата за времето, която гласи, че в определен ден максималната температура ще бъде 12 градуса по Целзий. Ако този ден температурата се покачи до 14 градуса, подобна прогноза ще се счита ли за дезинформация? Какво ще кажете за вестникарски репортаж, който неточно посочва цвета на ризата а някой политик? Или научна хипотеза, която някога е била широко приемана за вярна, но след това е променена от нови, достоверни данни - въртележка, която се разиграваше в реално време при пандемията.

Проблемът е, че проучванията, насочени към количествената оценка или проверка на възприемчивостта към дезинформация, често включват относително безобидни неточности, наред с опасните теории на конспирацията.

Трябва да отбележим, че дезинформацията в цялостното ѝ възприемане, съществува от дълго време. Откакто първите хора са развили езика си, ние живеем в информационно пространство, изпълнено с лъжи, басни, митове, псевдонаука, полуистини и обичайните неточности. Например, в средновековните европейски легенди и епоси, мечките и невестулките съществуват като образи, наред с еднорозите и легендарните митични чудовища мантикори. Антиваксърите съществуват от повече от 200 години и са съществували много преди интернет. А в ерата на „жълтата“ преса, в началото на ХХ век, много репортери са измисляли истории буквално от нищото.

„Не съм във възторг от тези гръмки изявления, че живеем в свят на „постистината“, каза Катарина Дутил Новаес, изследовател, който изучава историята и философията на логиката в Амстердамския свободен университет. „Звучи така, сякаш някога сме живели в свят на истината“, пояснява тя. Разбира се, от времето на „жълтата преса“, стандартите на журналистиката и книгоиздаването са се повишили.

Но във всединевната комуникация няма толкова

строги правила

- едва ли по време на обед ще извадите справочник, за да проверите фактите, които ви предоставя вашата баба. Днес повечето от тези междуличностни дискусии са се преместили в Интернет. Следователно е почти невъзможно просто да се определи количеството дезинформация в дадено онлайн пространство, защото, както посочва Осман, всичко, което казваме, е неточно. А доказването, че невярната информация има пряко въздействие върху човешкото поведение, е още по-трудно. Повечето аргументи за количествено определяне на дезинформацията и посочване кой е изложен на нея, се основават на предположението, че подложените на нейното въздействие, ще променят убежденията си и ще започнат да се държат ирационално. Ярък пример е дезинформацията около Covid, когато много хора се страхуваха да се ваксинират. Има много проучвания, които показват връзката между потреблението на дезинформация и колебанието и използването на ваксината. Обаче доказването на причинно-следствена връзка е много трудно. Например има доказателства, че много хора, които не са склонни да се ваксинират, са били скептични към науката и много преди началото на пандемията. Те може да са търсили изкривена информация, за да потвърдят вече съществуващ у тях предразсъдък, но това не означава, че консумацията на фалшиви новини е причинила това недоверие.

Други проучвания показват, че фактори като групова солидарност и национална идентичност са по-значими от дезинформацията. Всъщност едно скорошно проучване установи, че съприкосновението на хората с невярна информация за ваксините срещу коронавирус има малък ефект върху решението им да се ваксинират, а в някои случаи дори леко увеличава избора им да се имунизират. Опитите да се изтъкне конкретна група, която е най-вероятно да се поддаде на дезинформация, независимо дали са по-възрастни, млади хора, бедни, по-ниско образовани или други групи от населението, често носят отенъка на предубеждение.

Всички сме склонни да вярваме в неща, които не са верни

Магда Осман сравнява това обезпокоително чувство с паниката от насилието във видеоигрите през последните няколко десетилетия. Въпреки многото заглавия и изявления на политици, че някои игри правят тийнейджърите по-агресивни, изследванията не потвърждават, че има връзка между двете. Осман твърди, че нашето колективно безпокойство относно дезинформацията е по някакъв начин страх от интернет, което го вписва в дълга история на подобно безпокойство за всеки нов начин за споделяне на информация. Например в средата на XV век в Европа, на фона на антигутенбергските настроения, хората са унищожили десетки печатници.

Разпространението на радиото през 30-те години на миналия век кара някои родители да се страхуват от развращаващото му влияние върху децата. Дори древногръцкият философ Сократ не е бил имунизиран срещу въображаеми страхове. „Той се е отнасял с подозрение към писмеността“, казва Дутил Новаес. В известен смисъл тези страхове са основателни. Докато не разберем как новата технология ще промени живота ни, има смисъл да действаме предпазливо. Но сега практически не остава време за това. През последните три десетилетия се наблюдават изключително бързи промени в технологиите за споделяне на информация, от мобилни телефони през имейли, до социални медии. Тази революция завърши с появата на смартфони, позволяващи достъп до всички тези технологии в един елегантен и преносим пакет. Това е поразително и често - плашещо. „Мисля, че едва сега започваме да ни просветва колко наивни са били очакванията ни в ранните дни на Интернет“, казва Дутил Новаес.

Мислехме, че свободният достъп до информация ще ни даде прозрачност

и ще премахне цялата бъркотия в живота ни. Вместо това бяхме разочаровани да открием, че дори в златния век на информацията хората все още могат да грешат.

Разбира се, нищо от това не означава, че разпространението на дезинформация онлайн винаги е безвредно или че не трябва да се опитваме да го регулираме по какъвто и да е начин. Просто ако възнамеряваме да приемем нови и мащабни закони (или да оставим регулирането на съвестта на технологичните магнати), Осман казва, че трябва да сме сигурни, че проблемът действително съществува.

Добрата новина е, че фейковете, фалшивите вярвания и безпокойството не са нови явления. Обществото има хиляди години опит в работата с тях, с различна степен на успех. „Смея да твърдя, че сме доста способни да се справяме с лъжите“, казва Христос Бехливанидис.

Източник: Undark