Великото право да грешим

Не допускай грешки - страхът от тях е дълбоко загнезден в нашето съзнание. През цялото време в училище грешката означава, че ученикът ще има по-ниска оценка. Добрите студенти не допускат грешки. В къщи, грешките водят до кавги. Добрите деца следват правилата. В работата грешките имат сериозни последствия. Добрите служители се справят добре от първия път.

Но в тези същите училища и компании, в които ни оценяват по-ниско, защото допускаме грешки, научаваме, че хората често се натъкват неочаквано на големи иновации. Нарастват доказателствата в подкрепа на факта, че иновациите процъфтяват, когато на хората се даде свободата да допускат грешки. Дори и Махатма Ганди говори за значението на експериментирането. Той вярва, че “свободата няма смисъл, ако не включва и свободата да се допускат грешки.”

Защо тогава да не позволяваме, а дори да стимулираме, допускането на грешки? Повечето от нас, особено в бизнеса, се срамуваме от грешките. Вярваме, че хората ще ги приемат за некомпетентност. И че успехът се гради на имиджа ни на експерти, а не на учещи се. Измерители на работата ни са числа, които показват продажбите, печалбите, възвращаемостта за собствениците и т.н.

Това ли са наистина най-добрите показатели за измерване на успеха? Помислете за алтернатива. Какво би станало, ако попитаме служителите какви грешки са допуснали, защото са направили нещо по различен начин? Какво са научили?

Звучи ли ви малко шантаво? Може би, но трябва да вкараме човешкия дух отново в бизнеса. Не можем да съществуваме като продължение на компютърните програми. Към някои критични за мисията на фирмата, както и към застрашаващи живота задачи може да има нулева толерантност към провал. Но не и за останалата част от работата и живота ни. Не предлагам да нарушим всяко съществуващо правило, но чувствам, че трябва да институционализираме изкуството да допускаме грешки, да въведем метод за тази лудост и да обновим процеса на иновации.

Представете си как окуражавате служител да продължава да се опитва да намери разрешение на проблем докато, да кажем, допусне пет грешки. Представете си как питате членовете на екипа, дали са допуснали вече своите пет грешки! Повярвайте ми, ако не допускате грешки, нищо няма да научите – или, поне, няма да научите достатъчно.

Спомняте ли си първия път, когато карахте колело? Можете ли да усетите отново въодушевлението, чувството на триумф, да карате сами, освободени от помощните колела? Сега се отпуснете. Колко пъти паднахте преди да се научите да карате?

Спомням си първия час в инженерното училище, по време на който преподавателят ни накара да разглобим един двигател. Направихме го. След това ни каза да го сглобим и си излезе. Нещо се оплескахме и се наложи да работим по този двигател няколко дни. Научих повече за инженерството в този кратък период, отколкото през останалите четири години от следването си. Защо не помолите служителите си да разглобят нещо и след това, да им дадете време, но без да им помагате, да го сглобят отново?

Стиска ли ви да окуражавате допускането на грешки, които са неизбежна част от пътя към всяко откритие?

Винит Наяр

Текстът е от списание „Мениджър”