Записки по българските нещастия

- Нас самовилите са ни научили да говорим.

Автомобилът вървеше по магистралите на близка нам балканска страна, когато чух тази реплика по радиото и едва не подскочих. Не, това не беше хумористично предаване. Говореха двама професори: единият изрече заветната фраза, другият се съгласи. Водещият, вместо да ги изрита от студиото или да избухне в смях, най-искрено попита:

- А какъв механизъм са използвали самовилите за тази цел?

Заслушах се, но пак не долових ирония. Не, това не беше Борат, героят-провокатор на Саша Барън Коен. Беше сериозен журналист, който очевидно вярваше на професорите. Помислих си: чак такова нещо в България не може да стане. И то не заради липса на идиоти, а заради липса на самочувствие.

Ние, българите, можем да притежаваме всякакви недостатъци. Самомнението обаче не е един от тях. У нас то е заменено от упорит и в някаква степен мистичен скептицизъм.

Всеки сърбин ще започне разговора с това как Сърбия е по-добре от България. Парадоксалното е, че и всеки българин ще започне със същото. „Пак са по-добре от нас”, ще Ви каже нашенецът на връщане от Белград или Ниш. И няма да ще и да чуе, че в главното /членство в ЕС, приватизация, въвеждане на ДДС, кадастър/ съседите изостават с десетина години. Да не говорим, че, добри-лоши, българите не влязоха във война – а тук всеки аргумент е излишен.

Но ето: за разлика от сърбина, българинът е отчаян песимист за себе си и страната си. Не вижда в нея нищо хубаво и разказва вицове за Терминал 1 и Терминал 2. Всъщност, това чувство не е от днес, нито от вчера. Проф. Георги Фотев го нарича „българската меланхолия”.

До нея стигаме винаги, щом излезе поредната класация за песимизъм, която убедително оглавяваме. Защо сме толкова нещастни, се питаме. Отговорите са много, но нито един не ни задоволява напълно.

Бойко Василев, целият текст в „Мениджър” през април