Истината за похвалата

Като дете, израснало в САЩ, съм свикнал да получавам похвали. Те невинаги бяха заслужени, но ако не получавах златна звезда в училище, получавах отличен за усилията.

В Китай възхвалата обаче е толкова сложна, че е почти незабележима. Китайците общо взето не правят похвали, те показват уважение и то е съсредоточено главно нагоре към учителите, родителите, шефовете, клиентите.

Така че почувствах като повратен момент в кариерата си времето, когато бях изпратен да работя с 30 китайски средни мениджъри върху това как демонстрират благодарност и вдъхновяват щастие на работното място. Към края на семинара използвах една прекрасна дейност, разработена от моята приятелка и автор на "Мъдростта на импровизацията" Патриша Райън Медсън. Това упражнение е свързано с медитацията, като всеки трябва да благодари на някой за това, че е тук днес. Насърчих ги да забравят за шефовете си и да мислят за останалите хора, които им помагат в работата.

Един човек каза, че е благодарен на таксиметровия шофьор, който го е докарал, някои оцениха съпругите си, които са поели повече родителски отговорности, така че те да могат да присъстват на двуседмичната програма за лидерство и най-малко 20 заявиха, че са благодарни за подкрепата на екипа си, който работи докато те са далеч. След това ги помоли да напиша, как те възнамеряват да демонстрират своята благодарност към тези хора, когато ги видят следващия път. Имаше известно колебание. По-късно един човек дойде при мен и заяви, че неговият шеф никога не му е благодарил, затова и той не смята да благодари на когото и да е. 

Следващата неделя споделих опита си с моя 96-годишен баща. "Тези мениджъри трябва да дават повече", каза той. Баща ми прекара по-голямата част от живота си като художник в едно артистично студио, докато не беше преместен в отдела за връзки с обществеността. Това беше труден ход за него - от художник да стане служител.

Той ми разказа история как, когато е бил още начинеаещ в пиар отдела шефът му е дощъл при него с писмо пристигнало от висшия менидджмънт, което хвали постиженията на баща ми по приключил проект. Днес 60 години по-късно баща ми все още си спомня този случай и потупването по рамото.

Животът в Азия обаче ни учи, че не всяко наблюдение трябва да се изразява на висок глас. Автентичната признателност трябва да извърви своя дълъг път във всяка култура. Може би все пак има две истини за похвалата?

Тереза Тортън за Harvard Business Review