Колко е трудно да си купиш велосипед

В 5 часа сутринта лежах в леглото буден и мислех. Всъщност, мислене е твърде силна дума за това, което правех.

Бях на път да си купя нов велосипед и не можех да взема решение за цвета. Опитах се да визуализирам бъдещата си придобивка и да си представя как ще се чувствам всеки път когато я карам във всеки цвят. Претеглих опциите.

Вече бях гледал многократно велосипеда в интернет. Дори прекъсвах важна работа, за да го направя и се връщах в магазина два пъти. Бях попитал безброй хора кой цвят те мислеха, че трябва да си взема, показвах им възможностите на моя iPhone.

Бях притеснен. А би трябвало да бъда ефективен и продуктивен. Аз трябваше да бъда уверен. Но си губех времето, питайки други хора да ми помогнат да избера любимия си цвят. Не искам да бъда такъв.

Ясно е обаче кой съм аз. Колкото и да искам да го отричам, често съм нерешителен и несигурен.

Трудно е да си го призная, така че се опитвам да избягвам срещата си с този факт лице в лице.

Обвинявах другите: Може би това е грешка на родителите ми - те взеха толкова много решения за мен, че никога не се научих да имам доверие в собствените си възможности за избор. Или може би това е по вина на компанията за велосипеди, която предлагаше толкова много цветове - има изследвания, доказващи, че колкото повече алтернативи имаме, толкова по-труден е изборът ни.

Сведох до минимум моята борба: Аз взимам много важни решения, така че на кого му пука, ако не мога да реша за незначителни неща?

И се опитах да следвам процеса на елиминирането. Елиминирах това, което очевидно не исках и така просто трябваше да избера някой от останалите цветове.

Но и тази тактика не проработи. Една седмица по-късно все още не бях решил.

Една нощ, докато лежах буден с чувство на срам от моето лутане, започнах да мисля за дъщеря ми. Тя има трудности при контролирането на импулсите и попада бързо в конфликти с приятели. Много често съм се карал с нея, раздразнен от начина, по който действа.

Щях да го приема, ако тя искаше да се промени. Но от гледна точка на моята собствена борба, аз осъзнах, колко погрешно действах. Дъщеря ми прави абсолютно най-доброто, което може. Когато я съдех за лошото й поведение само я карах да се чувства зле и да се държи още по-зле.

Тогава разбрах: Моите очаквания за всички, включително и мен са контра продуктивно високи.

Високите очаквания може да имат положителен ефект, хората се нуждаят от висока летва. Ние критикуваме себе си и хората около нас - семейство, приятели, колеги, общественици толкова често, че сякаш не очакваме хората да бъдат човешките същества. И когато критикуваме себе си или другите, правим нещата още по-лоши.

Когато сме изправени пред слабост - нашата или на някой друг - не помага да обвиняваме някого или нещо.

Това, което помага е разбирането.  Да, дъщеря ми например има нужда от подкрепа, указания, инструкции и съвети. Но тя се нуждае от разбиране най-вече.

В крайна сметка, си купих колело. Закарах го у дома. След това, на следващия ден, отново се събудих в пет сутринта, мислейки за моето решение, мислейки най-вече, че трябваше да си купя различен цвят. Смъмрих се и след това се сетих: Това е, което съм. Не съм перфектен. Но това е най-доброто, което мога да направя. Да се надяваме, че е достатъчно добро.

Питър Брегман за Harvard Business Review