Умберто Еко: Тайнственият обяд. Добре, че пресата ни държи под око

Кой е тайнственият гост за обяд, с когото бях забелязан наскоро от един журналист? И защо обядвахме в китайски ресторант? Какво бяхме намислили ние от така наречения „либерален елит”? Очевидно това са важни въпроси, на които читателите смятат, че е необходимо да се отговори.

Нека обясня: наскоро попаднах на статия, публикувана от „Ил Джорнале”, която на практика представляваше интензивен курс за това как да породим съмнения и да замъглим границата между клюката и новината.

„Професорът харесва „фюжън кухнята”, пише неназован кореспондент. Репортерът продължава: Умберто Еко, основателят на „лявата идея”,  е бил забелязан миналата събота в Милано да обядва с непознат в ресторант, предлагащ азиатски специалитети на Виа Сан Джовани сул Муро. Приятно заведение, но със сигурност не нещо особено. Менюто предлага следните „класики” на автора на „Името на розата”: ориз по кантонски, соеви нудълс с къри и пиле със зеленчуци и бамбукови кълнове, както и други по-необичайни рецепти. Заиграването с китайски пръчици май е често срещано увлечение сред либералния елит. Всъщност, същият ресторант беше домакин наскоро и на друг високопоставен клиент: Гуидо Роси, известен юрист, бивш сенатор, бивш председател на „Телеком Италия” и специален комисар по времето на скандал с нагласен футболен мач през 2006 г. Китай идва все по-близо. Всичко, което трябва да направим, е да освободим още едно място на масата."

Няма нищо необичайно в този репортаж. В крайна сметка много журналисти по целия свят си изкарват прехраната, отразявайки маловажни истории. И тъй като се съмнявам, че този автор прекарва всеки ден, спотайвайки се в някой „не-ексклузивен” китайски ресторант, в очакване на някоя история, мога само да подозирам, че амбициозният претендент за „Пулицер” вероятно е гост на ресторанта. В крайна сметка ресторантът е добре осветен, чист и по финансовите възможности на тези от по-скромните нива на журналистическата йерархия. Оттегчен от яденето на яйчено руло за кой ли път, анонимният глупак сигурно почти е паднал от стола си при мисълта, че се е натъкнал на изключително сензационна новина, която би променила хода на кариерата му.

Но за мен няма нищо по-нормално от това да се храня в китайски ресторант, и няма нищо необичайно в това, че Гуидо Роси прави същото. Нямах представа, че и двамата посещаваме един и същи китайски ресторант, но тъй като е в близост до домовете ни – и тъй като предполагам, че Роси едва ли би похарчил няколкостотин евро за орхидея, пълнена с морски таралежи в един от по-елегантните италиански ресторанти в нашия квартал – това не е голяма изненада.

Защо тогава някой ще си прави труда да публикува материал при такъв оскъден интерес? Нека да се осмеля да изкажа предположение. Първо, честа – но непочтена – практика е да се възбуждат съмнения, дори и смътни, за онези, които не споделят твоите собствени идеи.

Редакторите на „Ил Джорнале”, които бяха заинтересувани от мястото, на което обядвам, вероятно са мислели как да повлияят на гласоподавателите на определена възраст: онези, които ядат само малко спагети, без сос, последвани от варени зеленчуци – и онези, които биха били ужасени от новината, че един от техните сънародници е решил да се храни като китайците, с техния скандален вкус към маймуни и кучета.

Или може би аудиторията, която е на прицел, са хора, които живеят в някакви отдалечени села, където никой не е виждал китайски ресторант; или онези, които са подозрителни към всичко, свързано с това, което те възприемат като твърде натрапчива етническа група; или онези, които вярват, че употребата на китайски пръчици за хранене е „често срещано увлечение сред либералния елит”, докато достойните хора използват ножове и вилици, както са ги учили майките им; или дори онези, които мислят, че Мао Дзедун все още управлява Китай и че яденето на китайска храна означава пропаганда, като заглавието на филма от 1967 г., че „Китай е близо”. Истината е, че Китай се приближава, както предполага статията в „Ил Джорнале”.

Сега на въпроса с моя обяд с „непознат”. Трябваше ли да държа плакат с неговото име, в случай че някой любопитен иска да си води записки? Защо се е срещнал с мен и дали е имал подобна среща с Гуидо Роси месец по-рано? И защо в китайски ресторант, все едно сме в детективски роман на Дашиел Хамет, а не в истински почтен италиански ресторант?

Значи така се спотайва "либералният елит". Добре, че пресата ни държи под око.

Списание „Мениджър”