Цената на истината

Някога участвали ли сте в един от онези неформални разговори след официалната среща на екипа. На него обсъждали ли сте истинските проблеми, които всъщност е трябвало да изясните на самата среща?

Сега се запитайте колко време, енергия и пари сте изхабили, защото не сте назовали  фактите и не сте поставили на масата най-важните въпроси? Какъв би бил ефектът, ако можехте да назовавате нещата с истинските имена, а не да ги заобикаляте? Да, наистина трябва кураж, за да се изправите пред фактите, такива, каквито са. Убедена съм,  че не кризата е големият проблем на бизнеса сега. А онзи страх у нас, който ни пречи да съберем смелост да погледнем „бруталните факти на реалността” и да кажем истината.  Да заореш в тях е трудно. Но ако го правите систематично, ще забележите, че нещо се отпушва, тръгва, дава ви сили и точните решения често стават очевидни от само себе си. 

Забелязали ли сте, че на капиталовите пазари се говори много за чувствителност, усещания, нагласи, за вярвания, които сриват или издигат котировките. Някои го наричат още пазар на чувствата, т.е. регистрира най-фината динамика в ценностите - има ли доверие към лидерите в една компания и как потребителите я възприемат. Във фирмите с висока степен на доверие акционерите имат възвръщаемост на инвестицията от 286 %, сочи проучване на консултантската компания Watson Wyatt.

Сегашната криза е най-вече криза на казването на истината и на доверието. Франсис Фукуяма изтъква, че липсата на доверие слага данък върху всяка икономическа активност, който обществата с висока степен на доверие, не плащат. Данък, измерван не в милиони, а в милиарди долари. В САЩ неефективните срещи костват на бизнеса 37 млрд. долара годишно, политиканстването и интригите в офиса - 100 млрд., кражбите от работното време – 230 млрд., вътрешнофирмените измами – 400 млрд., нечестността на служителите струва 120 млрд., липсата на ангажимент - 250 млрд.. Дотук са над 1000 милиарда долара годишно. Представяте ли си каква е цената от липсата на истина и доверие в компаниите в България?

Да криеш истината е като да се опитваш да криеш надута плажна топка под водата... Просто не е възможно, тя винаги изплува.

Спомням си една компания, в която напрежението в екипа така бе набъбнало, че половината от ключовите хора направо си бяха стегнали багажа. Тя наистина не бе много голяма, но бе сред лидерите в индустрията си и бе свързана с близо 200 партньора и доставчика. Ако хората наистина напуснеха, това щеше да предизвика трус не само в компанията, но и в целия сектор. Проблемът бе в това, че никой не казваше на другия какъвто и да е неприятен факт от страх да не го обиди.

Казването на истината обикновено се свързва с това да сме готови „да умрем” на място – да се разделим с приятели, колеги, партньори, близки. Умирането обаче е само в ума ни. Практиката показва, че, ако е казана по правилния начин, с уважение, истината и доверието дават въздух, отварят пространство за нов разговор и даже за милионен бизнес.

Ще ви опиша една практика за казване на истината. Разделете хората си на групи от по 3 до 5 човека, докато всеки мине през „горещия стол”. Изберете един, който ще получи първи  обратна връзка – той седи на горещия стол, диша дълбоко и само слуша.

А ето няколко съвета към говорещия: 1) дайте си миг преди да кажете това, което искате, 2) усетете какво  излиза от сърцето ви и да дишайте активно от корема (така давате команда на мозъка да спре да произвежда адреналин), 3) погледнете колегата в очите и с много уважение и дори с идеята, че му помагате опишете поведението, с което ви е обидил или е попречил на себе си или на екипа. Говорете само за поведението („когато правиш ...., това се отразява .... на работата и аз се чувствам...”). Не давайте съвети и квалификации за човека като личност („ти си грубиян”). Другият само слуша, не коментира и не се обяснява.  В началото този процес за всеки е едно изпитание. Има много зачервени лица и пламнали уши – на говорещи и слушащи. Но в един момент екипът се задвижва със собствен ритъм и все едно усещате пулса на сърцето му. Накрая хората разбират, че да кажеш истината не боли и никой не е обиден, даже и инфаркти няма.

Движението на хората от бордовете на директорите към казването на истината може да започне със седмична практика в три нива.
Най-ниското -  всеки член на борда да започне да си записва седмично трите най-важни цели, които подкрепят постигането на трите най-важни цели на компанията за 2010 г. После да докладва на заседанието на борда:

1) Кое е това, което обещах миналата седмица и направих?

2) Кое е това, което обещах и не направих?

3) Кое е това, което ще направя тази седмица?

Ако искате да вдигнете нивото, може всеки мениджър всяка седмица да се ангажира към цел, която му е извън зоната на комфорт и да докладва по нея. Още по-високото ниво е да си задавате всяка седмица въпроса: „Кои са бруталните факти, които не ми се ще да видя?” Наблюдавайте къде у вас се поражда съпротива, кога искате да отвърнете глава и кога да претупате нещата, кои са въпросите, които не искате да си задавате и да им отговаряте – това са бруталните факти. Отворете се към тях, говорете за тях.

А за всеки  изпълнителен директор много важни са две неща – 1) да покаже истината в цифри – приходи, разходи, наличности, прогнози и каква е разликата между постигнатите цифри и желаните и 2) лично и изрично да подчертае сериозността на положението и сам/а да се отчита какво точно прави и какво очаква от екипа.

Ще обобщя с една мисъл, която наскоро ми попадна: „Не бива да се плашим от трудните разговори. Неискрените са тези, които трябва да ни плашат до смърт.”

Ирина Горялова, коуч по лидерство за изпълнителни директори

Списание „Мениджър”