Недко Солаков – който все така е най-известният съвременен български художник на международната арт сцена – е представен от галерия „Сариева“ с изложбата „Случайна шарения“ (11 октомври – 24 ноември 2024 г.) в DOT Sofia. И разказва истории, както обикновено. Всъщност препратки към истории от неговия живот и творчество, ако следваме клишето, заигравайки се с лотарията на случайния подбор.

Поставил е галеристките Катрин и Веселина Сариеви в абсурдната ситуация да избират произведенията за изложбата само по гърбовете и рамките им. Така получилата се експозиция от работи, подредена по реда на избирането, се разгръща в залата като разбъркана ретроспекция. Тя произволно смесва произведения от 80-те до 2023 г. Живопис, рисунки и обекти от различни времена съжителстват игрово по стените, придружени от обяснителни текстове на автора – изписани на ръка на български и английски език. В текстовете няма старание или краснопис, напротив, водени са от импулс, вървят – накъдето им падне, завиват под и над рамките, промушват се между тях и… разказват.

Няма как известният „разказвач на истории“ Недко Солаков да пропусне да го направи. Дори и когато случайният избор сякаш изключва линейния наратив. Но дори фрагментарният разказ е разказ. Който заедно с произведението, за което се отнася, препраща към други истории, към други творби, към по-големи тематични цикли и поредици. А съответно и към други вълнения.

Те са лични, доколкото и изложбата е по-скоро интимна, изповедна даже, самоиронична и изпълнена със специфичното за Недко Солаков чувство за хумор. А спецификата идва сякаш от много сериозното му отношение към хумора. В него има нещо брьогелско – в абсурдните ситуации, в гротескните сцени, в приказната фантазия, едновременно грандиозна и дребно повседневна. Тя е колкото забавна, толкова и нелицеприятна, а същевременно е съчувстваща и изпълнена с емпатия.

Особено в тази изложба.

Можем да я разглеждаме като серия от признания – визуални и словесни, които лъкатушат във времето, оформени като дълго изречение, осмислени отстранено, самоиронично, с мъдростта и непукизма, натрупани през годините.

По силата на случайния избор първа се явява картина с горящ във въздуха самолет от 1988 г. В надписа художникът пояснява, че все още го е страх в самолет и в скоби уточнява, че е спрял да лети през 2008-а. За тези, които познават почти необятното творчество на Недко Солаков, това не е новост. Напротив, припомнят си големи проекти – например текстове върху крилата на самолет, както и много други произведения, посветени на страховете му и конкретно на този страх.

Втората картина в изложбата е от 1989-а и се явява триптих от неприлични телесни действия, свенливо покрити с прозирен воал. А към тях е признанието „Все още правя две от тези отвраtitковщини“ – и можем само да гадаем кои са те. Което напомня за легендарна случка с друга картина, покрита с воал, скандализирала журито на обща художествена изложба „Голо тяло“ също през 80-те. Защото вместо обичайното голо и сякаш задължително женско тяло, художникът представи... гол охлюв. Отвъд иронията на конкретната ситуация тук лесно можем да открием дебатите за позволеното и непозволеното в изкуството, развихряли се през вековете.

Сякаш като контраст третата картина е светла, ведра, с неясен, но трогателен образ в центъра на бели вихри – и с текст „Непрекъснато пожелавам good luck на семейството си“.

С четвъртото произведение художникът признава, че е „попрестанал“ да се моли на куратори. А самото то с малък бюст на „Давид“ от Микеланджело и с приказна история, разказана под него, препраща към сложните отношения между колекционери, куратори и художници в света на изкуството. Самата история е забавна, недкосолаковска, така да се каже, в която призраци на велики художници правят мръсни номера на млад куратор в борбата си за престижно място. От което, прочее, дясното ухо на Давид се е запушило с ушна кал…

Темата продължава в петата картина – отново трогателен светъл образ на черен фон. Авторът смята A Little Ghost (1990) за една от най-добрите си работи и се чуди: „Защо, мамицата ѝ, още не е продадена“.

Недко Солаков е известен със сериите си от рисунки на различни теми, които се четат и като малки разкази, и като философски размисли. Една от тях се е паднала шеста в изложбата, а надписът към нея по стената пояснява, „че по едно и също време всичко може да се случи“.

Седма се е паднала голяма картина от 2023 г., в която на червен фон пише, че авторът няма идея защо я е направил и какво ще се случи с нея. Надписът по стената е неговото признание, че с No Idea просто се прави на интересен. Дали е само това, е въпросът.

Защото случайният избор на следващите три произведения в изложбата „говори“ за интуицията, колебанията и съмненията на художника. Те са присъщи на всеки човек, разбира се, но в артистичния изказ на Недко Солаков стават забавни, абсурдни и весело самокритични. Just Do It (Не се офлянквай) все още му върши работа, е написал на стената. А като чета оправданията в нея, те напълно се отнасят и за мен, а вероятно и за всеки друг.

Следва „обективно“ наблюдение върху собственото му творчество – с цветна, експресивна, дори мрачна картина с драматичен сюжет от 1986 г., която буквално отразява прехода от младежката му „сребриста“ живопис към цветната и по-зряла такава. И обективността отстъпва на артистичността чрез пояснението в скоби, че е нарисувал тази картина върху „сребрист“ пейзаж от Боженци. Мога да си го представя…

После в изложбата идва кратка живописна „въздишка“ за съвременните дограми, заради които вече няма заскрежено-ледени цветя по прозорците през зимата. За да завърши случайно, но и „почти логично“, както гласи надписът, с „Крадецът на изкуство (Йети)“. "Хвърлил, прочее, око и на "шарения стълб зад вас".

Всъщност нищо случайно няма в тази изложба. Играта с избора е само един от възможните подходи към творчеството на Недко Солаков. Който свободно живее в големия свят на изкуството. А и зрителите му заедно с него.