Дневният режим на гения

Дневният режим на гения

Хуан Понсе де Леон прекарал живота си в търсене на извора на младостта. Аз прекарах своя в търсене на идеалния режим. Но дори след като календарите с цветни бележки отстъпиха на онлайн платформите за създаване на графици, мечтаният режим продължаваше да ми се измъква - всеки ден беше нов, непредвидим и свършваше бързо.

Естествено, бях очарована от новата книга на Мейсън Къри Daily Rituals: How Artists Work, в която авторът изследва дневните графици на 161 художници, писатели, композитори, философи, учени и други изключителни мислители.

Четейки, все повече се убеждавах, че за тези гении дневното разписание е било повече от лукс – било е жизненоважно. Както пише Къри в книгата си „Строгата програма благоприятства създаването на монотонен ритъм за психическата нагласа на човек и предотвратява рязката смяна на настроенията“. И, въпреки че книгата е възхитителен миш-маш от незначителни подробности, а не наръчник, започнах да забелязвам някои общи елементи в живота на по-здравомислещите гении (онези, които са разчитали повече на самодисциплината, отколкото на алкохола и наркотиците), които са им позволили лукса да имат режим, засилващ продуктивността им.

Работно място без разсейващи влияния

Джейн Остин държала една определена скърцаща панта никога да не бъде смазвана, за да знае, когато някой влиза в стаята, в която пише. Уилям Фокнър, който нямал ключалка на вратата на кабинета си, махал бравата от външната страна и я вземал със себе си – нещо, за което един служител, работещ в преградена кабинка, може само да мечтае. Семейството на Марк Твен знаело, че не трябва да го притеснява, когато е в кабинета си – ако имат нужда от него, надували един рог, за да го осведомят. Греъм Грийн стигнал дори по-далеч, наемайки таен офис - само съпругата му знаела адреса и телефонния номер. Разсейван от гледката през прозореца, ако Нюъл Конвърс Уайът срещнел трудност да се фокусира, залепял парченца картон върху очилата си с тиксо.

Всекидневна разходка

За много гении всекидневните разходки били важни за мозъчната функция. Сьорен Киркегор намирал разходките си за толкова вдъхновяващи, че често бързал да се върне пак на бюрото си, за да пише, както бил с шапка и бастун или чадър. Чарлс Дикенс бил прочут с 3-часови разходки всеки ден, а това, което наблюдавал, докато се шляел, директно включвал в творбите си. Чайковски се справял и с по-кратки разходки – по 2 часа на ден – но никога не се връщал дори миг по-рано, убеден, че по този начин ще си докара някоя болест. Бетовен си правел продължителни разходки след обяд, по време на които си носел молив и химикал - в случай, че го сполети вдъхновението. Ерик Сати правел същото на дългите си разходки от Париж до предградията, където живеел, като спирал под улични лампи, за да си записва идеите, които му хрумват - смята се, че когато тези лампи угасвали по време на войни, продуктивността му също спадала.

Дневни норми

Антъни Тролъп пишел по три часа на ден, но изисквал от себе си да пише по 250 думи на всеки 15 минути и ако свършел романа, по който работи за по-малко от 3 часа, веднага започвал да пише нова книга. Ърнест Хемингуей също следял броя написани думи и ги отбелязвал в таблица. Бъръс Скинър пък използвал таймер и нанасял продължителността на работния си ден и броя написани думи върху графика.

Ясна граница между важната работа и другите задачи

Преди създаването на електронната поща имало писма. Бях изумена да разбера колко време отнемало на човек да отговори на едно писмо. Много хора разделяли деня си на две части – за истинска работа (като рисуване или композиране), обикновено сутрин, и за други отговорности (писане на отговори на писма). Други пък се захващали с по-маловажните задачи, когато важната им работа не вървяла добре. Но ако количеството кореспонденция по онова време беше близко до днешното, тези гении биха имали едно предимство – пощата идвала на определени интервали, а не постоянно, както става по електронната поща. 

Навикът да спират, когато работата им върви, а не когато изпитват затруднения

Както е казал Артът Милър: „Не вярвам, че резервоарът на човек може да бъде пресушен. Вярвам,в ставането от пишещата машина и отдалечаването от нея, докато човек има какво още да каже“. С изключение на Моцарт, който се прославил още на 6-годишна възраст, прекарвал целия си ден в уроци по музика, концерти и социални ангажименти и често не си лягал по-рано от 1 ч. след полунощ – мнозина работели сутринта, спирали, за да обядват и да се разходят, прекарвали час-два в писане на писма и започвали пак с пълна сила към 2-3 следобед. „Разбрал съм, че човек, който се изморява и има нужда от почивки, а продължава да работи, е глупак“, казвал Карл Юнг. Или пък е Моцарт.

Партньор, който ви подкрепя

Марта Фройд, съпругата на Зигмунд, „приготвяла дрехите му, избирала кърпичките му и дори слагала паста за зъби върху четката му“, отбелязва Къри. Гертруд Стайн предпочитала да пише навън, гледайки скалите и кравите. Затова, когато със съпруга й Алис Б. Токлас били на почивка, тя намирала място, на което да поседне, докато той се мъчи да вкара няколко крави в полезрението й. Съпругата на Густав Малер подкупвала съседите с билети за опера, за да накарат кучетата си да не лаят, докато той композира. И всичко това, въпреки че била много огорчена, когато той я принудил да изостави обещаващата си музикална кариера. Дори неженените творци имали подкрепа: сестрата на Джейн Остин - Касандра, се заемала с повечето домакинска работа, за да има Джейн време да пише. Анди Уорхол пък викал своя приятел и съдружник Пат Хакет всяка сутрин, за да обсъдят подробно детайлите около работата му от предишния ден. „Воденето на дневник“, както наричали това си занимание, можело да отнеме и 2 часа, през които Хакет усърдно си записвал всяка делнична утрин от 1976 година до смъртта на Уорхол през 1987.

Ограничен социален живот

Един от любовниците на Симон дьо Бовоар описва нещата така: „Нямаше никакви партита, никакви приеми, никакви буржоазни ценности… Животът й беше порядъчен и спокоен, за да може тя да си върши работата“. Марсел Пруст „взел съзнателното решение през 1910 да се оттегли от светския живот“, пише Къри. Пабло Пикасо и приятелката му Фернанда Оливие заимствали идеята, че неделята е „ден за стоене вкъщи“ от Стайн и Токлас – за да могат да „изпълнят приятелските си задължения за един следобед.“

Последният навик – относителната изолация – на мен ми звучи далеч по-непривлекателно, отколкото на други. И все пак намирам режимите на тези мислители за много завладяващи, може би защото не са толкова крайни и недостижими. Дори самата идея, че бихме могли да разпределяме времето си по начина, по който искаме, е немислима за повечето хора. Затова вдигам тост за всички, който са постигнали най-големите си успехи, докато са били ограничени от нечий друг режим. Като Франсин Проуз, която започвала да пише още когато училищният автобус вземе децата й, и спирала, когато ги върне; Томас Стърнз Елиът пък намирал за по-лесно да пише, когато прекарва светлата част от деня, работейки в банка, отколкото като гладуващ поет; Дори работата на Франсис Скот Фицджералд в ранните му години била сбита в строг график, който следвал, тъй като бил млад военен офицер. Тези дни не са били чак толкова измислени, колкото пропитите с джин нощи в Париж, които последвали, но са били много по-продуктивни – и без съмнение се отразявали по-леко на черния дроб. Да бъдеш принуден да следваш графика на някой друг може да е неприятно, но ни помага да не се отклоняваме от правилния път.

А в крайна сметка точно това представлява дневният режим – пътят, по който минаваме всеки ден. Независимо дали си го проправяме сами, или следваме този, маркиран от ограниченията ни, може би е най-важно просто да вървим напред.

Сара Грийн за Harvard Business Review

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ