Натрапената нескромност: как социалните мрежи премахнаха чувството за срам

Естествено ли е да нямаме никакви тайни пред аудитория от всякакъв вид?

„Основното преживяване, свързано със срама“, пише английският философ Бърнард Уилямс, „е, че сте видян от неправилните хора и в неправилната ситуация.“ Сега, като сърфирате из социалните мрежи може да ви мине през ума: Добре е, че Уилямс почина през 2003 г. Иначе един час, в която и да е социална мрежа, можеше да го довърши. Съдейки по всичко, да попаднеш във възможно най-нелепата ситуация, се е превърнало в цел номер едно за огромен брой хора.

Така стана, че през последните десет години като че ли решихме, че всичко трябва да изглежда нормално. Да си смешен означава да си свободен. Трябва не само да приемете напълно, но и да споделите всяка мисъл или опит, които някога сте имали, независимо какво мислят другите за това. И сега, без никакво насърчаване отвън, хората шумно и гордо заявяват най-интимните или грозни страни от живота си. И срамът започна да се разглежда като токсична, разрушителна емоция, която е параван за омраза към себе си и непреживяна травма от детството.

От една страна, добре е, че някои навици, например в храната, облеклото и други области на живота, станаха обичайни. Но недостатъкът на това да живееш в свят, в който

постоянно ти казват, че не трябва да се срамуваш от нищо, е принудителна откровеност,

която се случва против нечия воля. Кога стана толкова немодерно да имаш тайни?

Липсата на срам и желанието за привличане на внимание са двете страни на една и съща монета. Тъй като славата се превърна в крайна цел за толкова много хора, ние превърнахме срама в негативна дума, обвинявайки хората, които го изпитват, че се страхуват да бъдат „истински“. Вниманието е валутата на нашето време, а нуждата от обществено одобрение и срамът обикновено не вървят ръка за ръка.

Липсата на срам се превърна в синоним на безстрашие, начин да покажете, че сте верни на желанията си и не ви пука какво мислят другите за вас или вашите действия. Има само едно „но“ -  чувството за срам всъщност може да бъде полезно. Това може да е знак за самоуважение и достойнство, а не самоомраза и самоотричане. Срамът помага да запомните, че въпреки милионите вдъхновяващи песни, вие не сте единственият герой на този свят, тук сме 8 милиарда и трябва да се опитате да живеете по начин, който да носи уважение и на другите. „Трябва внимателно да правим разлика между полезните и вредните форми на срам“, казва Тая Коен, доцент по организационно поведение и бизнес етика в университета Карнеги Мелън. „Много писания, които представят срама в негативна светлина, смесват срама със социалното отхвърляне, но в някои култури двете не са толкова тясно свързани. Проблемът със срама е, че той може да бъде мотиватор, просто защото хората искат да го избегнат. Но ако човек изпитва срам, това може да се превърне в проблем, ако реши, че не е в състояние да промени нищо. Срамът е чувство за негативно отношение към себе си като цялостна личност, тогава когато чувството за вина е фокусирано върху по-конкретно поведение.

В антропологията различните култури традиционно се определят,

спрямо това кое ги управлява на първо място - чувство за вина или срам. Рут Бенедикт в своята книга от 1946 г. „Хризантемата и мечът“ описва Америка като „култура на вината“, а Япония като „култура на срама“. Вината започна да се разглежда като западна (и следователно рационална) емоция, свързана със закон, наказание и морален кодекс, поддържан от съвестта. В източните „култури на срам“, където акцентът е върху понятия като гордост и чест, наказанието идва под формата на социален остракизъм и загуба на социален образ. Така се оказва, че животът във вечен страх какво ще си помислят другите е нездравословен. Но ако изобщо не ни интересува какво мисли някой за нас или действията ни, това също не дава добри резултати.

Днес чувството за вина доминира в настроенията на обществото, което води до факта, че отговорността рядко води до повече от извинение. Вина за превъзходство, за прием на калории, за въглероден отпечатък -  струва ни се достатъчно едно просто признание  да облекчи душата и да забравим.

Напротив, вроденото чувство за срам не ви позволява да правите неща, които по-късно могат да предизвикат чувство на вина или неудобство -  да останете будни на парти, да съжалявате за бакшиш, да признаете пред милиони потребители, че имате проблем с хигиената.

В изследователската статия от 2019 г. „Емоции: Многоизмерен подход към връзката индивидуализъм-колективизъм и вина и срам“ Коен и екип от петима други изследвата повече от 1000 души от пет държави (САЩ, Индия, Китай, Иран и Испания). Изследователите са открили, че хората,

в чиято култура доминира междуличностна ориентация (т.е. хоризонтален колективизъм),

са по-склонни да поправят последствията от неправомерните си действия. В същото време, хората, които имат повече власт, статус и конкурентоспособност (т.е. вертикален индивидуализъм), са по-склонни да загърбват заплашителни междуличностни ситуации.

С други думи, ако живеете в култура на индивидуализъм, тогава можете да се отдръпнете и да се скриете от другите хора, защото не сте толкова интегрирани в колектива. А в културата на общността трябва да признаете действията си, ако искате да бъдете включени в общността, което само по себе си е приоритет.

В днешната култура, която ни тласка към превъзнасяне на егото пред другите, нормалният срам може да служи като мост между личното и колективното. „В миналото, ако искаш да се впишеш в местната общност, трябваше да се държиш по начина, който повечето хора смятат за подходящ“, казва Коен.  „В мрежата човек може да се държи по начин, който повечето хора го намират за напълно неприемлив, но той получава положителна обратна връзка, когато публикацията му бъде споделена“, обяснява тя.

Самите платформи, алгоритъмът и съвременните стандарти създават благоприятна среда за онези, които са готови да прокарат границите на социалния вкус и саморекламата, независимо дали става дума за хулиганско видео или подробен отчет за последната работа. Това прилича на дете, което е получило звездичка за добър успех в училище и чака майка му да я залепи за хладилника. Във вечния ни стремеж да привлечем внимание, ние сме насърчавани да споделяме всичко, без значение колко е скучно или неподходящо. Освен това, благодарение на интернет, някои специализирани термини от света на психологията станаха популярни сред огромен брой хора. Разбира се, страхотно е, че

психологическото благополучие се е превърнало в социален приоритет,

като в същото време е по-лесно от всякога да поручиш етикета на „токсичен човек“ или да оправдаеш антисоциалното поведение с удобното прикритие на „грижа за себе си“. "

Въпреки общата разкрепостеност, чувствата на самота, вражда и разединение само се засилват. Здравословното чувство на срам може да се превърне в мощна морална сила, която държи социалната и социалната тъкан заедно чрез вяра в общото благо и желание да не наранявате другите. Това ни позволява да си спомним нашата човечност. Така че вместо упорито да се спасявате от него, може би е време да се научите да приемате грешките и дискомфорта, който идва след тях.

Източник: Vox