Бобов дол и Боб Дилън

На 28 август 1963 година се провежда един от най-големите политически митинги в историята на САЩ - Маршът към Вашингтон. В столицата на Щатите се събират между 200 и 300 хил. души (според различни източници) под надслов “Работа и свобода”. Протестиращите искат и повече права за чернокожите. На това събитие Мартин Лутър Кинг произнася прочутата си реч “Имам една мечта”, която става манифест на борбата с расизма. Митингът извоюва редица права за чернокожите.

На този митинг пее и 22-годишният тогава фолк-рок музикант Боб Дилън, който представя своята песен “Отговорът се носи с вятъра”. В която има и такъв стих: “Колко пъти трябва човек да извърне глава и да се прави, че не вижда нищо?”

На 13 октомври 2016 година същият този Боб Дилън, вече на 75, получи Нобелова награда за литература. Това, за познавачите му, не идва като гръм от ясно небе, защото стиховете от песните на Дилън, които той сам пише, отдавна са обект на изследване от сериозни литературни критици. Професорът по поезия от Оксфордския университет Кристофър Рикс дори публикува обширен научен труд, в който поставя певецът в контекста на Елиът, Кийтс и Тенисън.

Но Нобеловата му награда предизвика бурна съпротива в българските социални мрежи. Един от основните аргументи беше: “Той е стар бял богат мъж, защо му е тази награда?” Затова припомних Марша към Вашингтон.

Докато течаха препирните - той заслужава ли я или не, докато се пускаха шеги от сорта “Догодина Стивън Кинг - в Залата на рок славата”, вяло за публичното пространство и артистичната общност в Бобов дол се случваше истинска трагедия. Поредна. Три дни стотици миньори се бяха затворили под земята заради неизплатени с месеци заплати. Местните интелектуалци вместо да се втурнат като един натам, да направят протестен концерт, да държат вдъхновяващи речи като “Имам една мечта” (в български вариант тази мечта е да се плащат редовно заплати за честно положен труд), те се мръщеха на Нобеловата награда на Боб Дилън. А той, богатият стар бял мъж, със сигурност би наминал натам, ако знаеше какво се случва.

13 октомври мина за мен под знака на Боб Дилън и Бобов дол и ми остави горчиво усещане, че у нас не можем да си нареждаме правилно приоритетите. Преди да иронизират световно прочут артист за литературното му майсторство, местните интелектуалци трябва да попият поне част от неговата социална отговорност, чувствителност и дързост. Да се осмелят да се съизмерят с него и да имат ясна представа за собственото си място в сравнение с успелите в глобален мащаб. И няма нужда да се потискат, а да се смирят и след това да се вдъхновят и нахъсат.

Събирателният образ на българския интелектуалец продължава да задълбочава мрачните си краски. У нас писатели се избиват за някакви минимални местни награди, обиждат се публично с език, достоен за клозетна поезия, драпат да участват в реалити формати, за да изкарат някой лев, подиграват се на легенди като Боб Дилън. Но социалните им ангажименте са сведени до участие в публични прояви, които след това могат да им донесат някой синекурен пост. Така един поет изтърка десетки чифтове обувки по протестите през 2013 година, за да се озове след тях съветник на министъра на вътрешните работи.

Та с думите на Боб Дилън питам българските интелектуалци и артисти: “Колко пъти трябва човек да извърне глава и да се прави, че не вижда нищо?” И знам, че отговорът се носи с вятъра