Инжекция срещу носталгия

Рано тази сутрин, докато карах баща ми към летището, той ми каза: “Вчера успях да накарам една касиерка в метрото да се усмихне”. Каза го с облекчение и тъга едновременно.

Малко статистика: не живее в България вече 30 години. От една година пие по 15 хапчета на ден. На 12 искал е да стане художник, но дядо ми го е записал в електротехникум, след което на 20 станал музикант.

Извън шепата таблетки, всяка година си бие и по една инжекция срещу носталгия. За седмица или две долита насам, настанява се в едно и също хотелче в родния ни град и започва терапията. Тя е учудващо ефикасна. Случвало се е да подейства още на третия ден! След което се обажда, за да ме попита мога ли на другия ден да го закарам на летището. Бързал. За къде бързаш бе, човек? За там, където в продължение на 10 години си стискал зъби и мил подовете на ресторанти, само и само да получиш правото да си равен с другите, след което да започнеш от нулата?

Да, за там, за там бърза той. Инжекцията му е подействала, и сълзата в окото вече не е от носталгия. Тя е от това, че не вижда спомените, които е оставил тук. Няма го футболния му отбор, родната къща и хората, с които е свирил до зори. Всъщност, те са си там, но са едни такива други - с разводи (все на такива жени ще случи човек), внуци (ама не са кръстени на тях), инфаркти (причинени от разни идиоти) и бързи кредити, които са повече от внуците. Когато има с какво да се хвалят, има. Постигнали са всичко с пот и мъка, по сизифовски. Но оплакват ли се от живота, то е като да са наблюдатели. Имат цял списък с виновниците. И могат с детайли да разказват за техния живот.

 Там, далече, за където баща ми бърза, хората са други. Чужди, синеоки и студени. Но ти кимат за поздрав, подават ти билетчето с усмивка и са облечени с подобаващата униформа. Само да уточня, в сферата на услугите там няма спортни дисциплини, така че анцузи не носят. Сега ми идва на ума, че това е то, което изнервя баща ми тук. У нас, като видиш човек в униформа, веднага ти става ясно какво не може и няма да направи той. А там, с униформа ли е, се знае - този може точно това и това. Нито повече, нито по-малко!

А когато на баща ми му излезе късмета там да си поговори с някой без униформа, то този някой говори за своя живот. За това, какво е направил и къде е сгрешил. И първо на себе си е приятел или враг. Така че, нищо не му пречи да се усмихне на другите.