Какво тук значи някаква си личност

Струва ми се много тъжно, че мнозинството хора у нас смятат, че един единствен човек може да промени хода на историята, съдбата на нацията, състоянието на демокрацията и живота ни като цяло. Ако това е възможно, то значи не сме постигнали нищо в този мъчителен преход от 1989 г. насам.

За това усещане на българите много помогна и личната пиар стратегия на сегашния премиер Бойко Борисов от времето му в МВР, та досега. Още от далечната 2001 г., когато той се появи на политическата сцена, се опитваше да внушава, че лично бори проблемите. Той отпуска пари на закъсали публични субекти, не бюджетът, който се гласува със закон от Народното събрание. Той строи магистралите и метрото, а не строителни фирми с обществени средства. Всеки отчаян човек му пишеше писмо като на арменски поп, като последна инстанция, след това ситуацията много публично се разрешаваше с личното му съдействие, услужливо заснето с хиляди фотоапарати и камери. Примерите са безброй – забавени заплати, футболни отбори на ръба на фалита и т.н.

Това в началото работеше като магия. Балканската ни душа обича мъжкарите, харесва решителността и челния подход към проблемите. Дори само така да изглежда, а под повърхността да няма нищо – пак ни харесва. Трудно бихме се впечатлили от мъдър кротък визионер интелектуалец, бабаитите и мачовците повече ни респектират. Ще ми се да вярвам, че с мен не е така, но нарочно не се изключвам от това множество от чувство за национална солидарност. Сигурно без да се усещам и аз понякога съм се подхлъзвала в подобна посока.

В началото това беше гениална пиарска стратегия, стъпила върху уличната мъдрост. И успехите следваха един след друг. Но „този рай води в ада“, както се пее в една песен на Стефан Вълдобрев. Защото ако достатъчно дълго се върви по тази пътека, все някога се стига до авторитаризма. Дали стигнахме там вече – не знам. Но намирам за притеснително, че подобни публични настроения са накарали хората да вярват, че една личност може да бъде по-силна от всички закони и институции, от цялата демокрация.

На прага на избора на петия български президент пиарските отдели на партийните централи чертаят апокалиптични картини, ако противникът спечели. Като още веднъж свирят на струната, че един

единствен човек може да смени радикално курса на страната – както за добро, така и за зло. Това е негласно признание, че нито една институция и нито един закон не работят. Че хората по върховете са над демокрацията и могат да влияят и на власти, от които по конституция са разделени.

В идеалния случай не би трябвало да ни интересува чак толкова много кой ще е президент на страната. Това би означавало, че сме спокойни, че държавните механизми и законите са си на мястото и работят, че властите са разделени и ако някоя прекали, другата ще я перне през пръстите и ще възстанови баланса; че съдбата ни зависи от самите нас и ние осъзнаваме силата си като граждани и знаем как да противодействаме на беззаконията. Защото ние наистина на хартия сме овластени да го правим. Но колко от нас знаят за това и го ползват?

Със същата страст, с която партиите ни плашат с евентуална победа на своя опонент, хората в България се боят и от избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Американската демокрация

има доста по-голям стаж от българската и там механизмите са отдавна разработени и проверени. Няма голяма опасност господарят на Белия дом да започне да действа като опасен психопат и да предизвика пагубни глобални катаклизми. Разочаровани привърженици на загубилия кандидат протестират емоционално след инфарктния вот. Но хубавото там е, че общественото мнение ще остане будно през целия мандат. Ще разобличава и корегира всеки ход на новия президент. А не като у нас – повикаме, повикаме, после се приберем или ни назначат на някоя синекурна длъжност и ни запушат устата.

Иска ми се скоро и хората в България да спрат да вярват, че една личност може да съсредоточи толкова власт – и да намират това за редно! - че да разбърка тотално националното благоденствие. Ако е възможно, значи нещо не е наред и имаме още много работа да вършим, докато демокрацията трайно се засели по нашите земи. Трайно и необратимо. В нея ще има вечно

бдящи граждани, които при сблъсък с беззаконие няма да пишат сълзливо писмо на Бойко Борисов или който там Крали Марко дойде след него, а ще завеждат искове и ще печелят дела, ще изобличават смело в медиите и ще си знаят силата. Ще четат политически програми и ще изискват спазването им от победилата партия или мажоритарен кандидат.

Тогава ще сме имунизирани срещу недемократичност и всеки психопат, попаднал на висша длъжност, или ще бъде отказван завинаги да се занимава с това, или ще бъде превъзпитан в почитащ законността системен играч. А най-добре ще бъдем, когато просто спрем да избираме идиоти. И ако не намираме кой да ни представлява, сами ще се кандидатираме, а няма да гласуваме с отвращение като сега, подплашени от пиарите на политическата агитка, към която декларираме вярност.

Вече ми омръзна да се повтарям какъв е пътят към подобно общество. Образованието. Няма друг. Може да ви се струва бавен, но всъщност е най-бързият. Другият е мъчителен и още по-продължителен. Той също накрая ще ни принуди да се научим, но за много повече време, и то през загуби, крахове и болки.