Квотите за български стоки - мечешка услуга и за производители, и за потребители

Кризисните ситуации са чудесен момент за въвеждане на популистки икономически мерки, с които държавата имитира полагане на грижа за гражданите и тяхното добруване. Този род популизми имат и много лошия навик да оцеляват и да объркват стопанския живот дълго след като кризата, в която са създадени, приключи. Именно в тази група популизми е новото претоплено предложение на земеделското министерство за задължителен дял на произведените в България стоки в търговските вериги.

Появилото се за първи път във вторник предложение предполага поне половината пространство, заемано от хранителни стоки в търговските вериги, да бъде запазено за българско производство, като същите тези стоки следва да бъдат купувани директно от производителите им в обхват до 200 километра от магазина, в който се продават. Предложението включва и забрана на промоциите на български стоки без изричното разрешение на производителите им. Видимо, мерките целят промяна на баланса във взаимоотношенията между търговците и местните снабдители, но имаме всички основания да смятаме, че то ще е най-вече за сметка на потребителите.

На първо място, сблъскваме се с класическия проблем как да дефинираме произведените в България стоки. В условията на отворена икономика и активна трансгранична търговия, често суровините и крайните продукти не са произведени в една и съща държава. В такъв случай, салам произведен в България от испанско свинско отговаря ли на определението за българска стока? А кайма от смляно и пакетирано в Гърция месо от български крави? Ако и двата примера са на „български стоки“, то определението олеква чувствително. Ако и двата не отговарят на нея обаче, предложеното изискване създава сериозен риск веригите да нямат с какво да запълнят запазените 50% от хранителните си рафтове.

На този етап не е предложен и анализ дали българските производителите на хранителни стоки – дори и да приемем, че тези които работят с чуждестранни суровини отговарят на дефиницията за такива – са в състояние да отговорят на търсенето на потребителите. Това важи с особена сила за свежите продукти извън сезон; производството на ябълки в България през декември е трудна задача, независимо от волята на който и да било министър. Тук не бива да забравяме и обстоятелството, че качеството на стоките, предлагани във веригите, е подложено на много по-стриктен контрол, особено в сравнение с тези на откритите пазари, и рискът много от малките производители да не са в състояние да покриват необходимите базови стандарти е напълно реален. Тук основният риск отново се носи от потребителя, тъй като по-малкото предлагане върви ръка за ръка с по-високи цени.

Също толкова объркващо е изискването за географска близост на снабдителите до магазините, в които стоките им се предлагат. От една страна, то демонстрира пълно неразбиране за начина, по който работи моделът на логистика в модерната търговия, който в почти всички случаи разчита на централни складове и преразпределение на стоките през тях, което значително увеличава дистанцията. От друга страна, игнорира обстоятелството, че производството далеч не е равномерно разпределено на територията на страната, и съответно създава риск от пренасищане със стоки на едни места и пълното им отсъствие на други. Тежестта на пазара на София на фона на всички останали и обстоятелството, че в източната част на страната има значителна територия, която е на повече от 200 километра разстояние, означава, че предложената мярка на практика фаворизира производителите, разположени близо до столицата и наказва тези, които са далеч.

Не бива да пропускаме и изключването на българските производители от промоциите. Това неминуемо също тласка цената на произведените у нас продукти нагоре и елиминира способността на веригите да ползват цените за да насочват потреблението. Както и в предишния случай, губещите са потребителите, тъй като при липсата на промоции, във всички случаи, или ще запазят досегашното си потребление, но на по-високи цени, или ще свият обема на покупките си, или ще се преориентират към по-ниско качествени продукти на по-ниски цени.

Идеята за подкрепа на българските производители на храни на фона на кризата в никакъв случай не е непременно лоша; създаването на квоти и географски ограничения обаче може единствено да им направи мечешка услуга. Ако Министерството на земеделието е убедено в нуждата от това да се случва, има поне няколко по-добри идеи, като например:

• Помощ за подобряването на качеството и постигането на необходимите сертификации за производители за производители, които понастоящем срещат трудности с това;
• Подкрепа за откритите пазари и подобряване на логистиката на малките производители;
• Подкрепа на мрежа за директни доставки и онлайн поръчки, която заобикаля наложените канали за продажба на храни.

Съзнателно настоящият текст се фокусира само върху икономическите последствия от предложенията и напълно игнорира правните, където дори и най-повърхностният анализ сочи, че те влизат в пряко противоречие с правото на ЕС по отношение на търговията и конкуренцията. Трябва да е ясно – популистките мерки, които бъдат въведени в борба с имагинерни проблеми в хода на кризата, заплашват да останат с нас много след нея и по тази причина не бива да бъдат допускани.