Неволята пак не идва. И по-добре

Един от стълбовете във философията на всеки оптимист гласи, че най-хубавото нещо като удариш дъното е, че от там нататък имаш само един път - нагоре. (Макар у нас често да си казваме, че дъното отадвна е стигнато и го копаем зорлем с багер, за да опровергаем предната мъдрост.)

Подпалването на Тютюневите складове в Пловдив, паметници на културата, през уикенда изглежда като едно такова епично падение. Независимо кой е виновен. Защото:

1. Ако са ги подпалили хората с “инвестиционни интереси”, ако варварството е поръчано от техните частни собственици, за да си разчистят терена по втория начин - значи всеки тарикат у нас се чувства напълно безнаказан и не се свени от нищо.

2. Ако са пламнали случайно от изпусната цигара от бездомника Любомир Данчев (единственият обвинен засега за пожара) - значи общината не може да принуди собствениците да полагат грижи за сградите както изисква Законът за културното наследство. И нехае, че архитектурни бижута в центъра на най-стария български град се рушат. И в тях бродят клошари и наркомани, които никой

не контролира.

3. Която и от двете по-горни хипотези да е вярна - значи, че фондация “Пловдив 2019” няма никакви механизми да се разбере със собствениците и да ги привлече на своя страна, след като е обявила сградите им за основна част от концепцията си за “Пловдив - европейска културна столица”. Нито може да принуди властите да й съдействат и да гарантират прилагането на законите спрямо паметници на културата.

Никой с никого не си говори. Всеки си гледа само собствения интерес. Обществената тъкан изглежда фатално разкъсана и мъртва. Сякаш сме множество нецивилизовани несвързани индивиди, които не са способни да се сдружават и да работят за една кауза.

И точно когато изглежда най-черно, започват да идват добрите новини. Общественият инстинкт за самосъхранение сработва и тръгва оздравяването. Камарата на архитектите в България предложи

да изготви безвъзмездно проектите за укрепването и възстановяването на складовете. Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране заяви, че ще съдейства - пак безвъзмездно. Защо преди рушенето и подпалването никой не се сети да ги попита дали искат да работят за Пловдивската кауза - ще остане загадка. Председателят на Пловдиската адвокатска колегия Стефан Левашки ще защитава без пари обвинения Любомир Данчев. Защо никой преди това не се посъветва с него и колегите му от града как да принудят собствениците на складовете да изпълнят закона - също загадка. Сигурна съм, че много пловдивчани (че и непловдивчани) са готови във всеки момент да отидат доброволно да разчистват пострадалите сгради, както се втурнаха преди две години от всички краищата на страната, за да чистят залетите от наводнения къщи във варненския квартал Аспарухово, Добрич и други места.

Обществото се самоорганизира. Разбра най-накрая, че колкото и да вика Неволята, тя няма да дойде и реши само да си помогне, като в хубавата българска приказка. Сега остана и да притисне общината, фондация “Пловдив 2019” и МВР да започнат да си вършат работата. Първите две да предприемат някакви истински мерки за опазване на сградите, които така щедро рекламираха пред

Брюксел, когато кандитастваха за европейска столица. А МВР да не ни пробутва изкупителни жертви и измислени обяснения, а да стигне до истината.

Остана и в бизнесът - не само пловдиския - да се събуди духът на Димитър Кудоглу, търговеца на тютюн, дарил два от подпалените през уикенда складове на града. Трябва да се засрами, че преди век техните колеги предприемачи са помагали с богатството си на бедните и онеправданите, а те днес, уж по-цивилозавани от предците си, не искат да дадат и една стотинка за това.

Пловдиската община беше длъжна в памет на Димитър Кудоглу да не приватизира оцелелите му дарения, но в началото на прехода модата бе друга. Трябваше да почете благодетеля, раздал цялото си огромно богатство на Пловдив, като се погрижи като стопанин за оставеното от него. Така, както е искал самият Кудоглу. Но “демокрацията” постъпи с тази му воля по същия начин, по който постъпи комунистическият режим, като срути малко след 1944 година неговия Социален дом, в който са обгрижвани бедни и бездомни, и вдигна на нейно място грозната Централна поща в града.

Ако се окаже, че бездомникът Любомир Данчев наистина е подпалил складовете от небрежност (или по поръчка, все тая), това ще бъде някакво зловещо историческо възмездие. Защото същите тези несретници, които даренията на Кудоглу някога са приласкавали към общността, подивяват и вдигат ръка срещу тях, когато са изхвърлени в джунглата и никой с повече късмет не иска да им подаде ръка. Може би неволята този път ще научи богатите и институциите, че с грижата си за бедните си осигурява по-спокоен живот за себе си, защото така ги пази от подивяване.

Приказката за неволята трябва да стане манифест на гражданското общество у нас - но на истинското, не на измислено-поръчковото, което е превзело нишата в последните години. Свърши се с бащиците и спасителите, държим съдбата си в собствените си ръце. Никой не може да ни помогне, ако ние не сме готови сами да си помогнем. С хленч и очакване от институциите да инициират промяна само придаваме по-голямо значение и овластяваме сили, които често описваме като мафия, олигархия, плутокрация. Само ние работим в собствен интерес, не можем да очакваме това да прави никой друг освен нас. Колкото по-активни сме - и то безвъзмездно, от сърце, с вяра и с мисъл за обществото - толкова по-малко тарикати ще се пробват да ни пробутват номерата си.