Няма цивилизация без мини

Минната индустрия винаги е била и продължава да бъде значим фактор в икономиката на България. Бъдещето й обаче е обвито в мъгла – някои събития през 2017 г. за малко да я разсеят, но повечето като че ли я сгъстиха още повече. Моят опит за ретроспекция и поглед напред показва, че потенциалът е огромен, но такава е и вероятността за скорошен срив.

Малко повече от половината от 2.7 млрд. лева общи приходи от произведена продукция за 2017 г. се падат на рудодобива. Добивът на медни и злато-съдържащи руди в България се развива с бурни темпове, откакто трите водещи мини – ДПМ Челопеч, Асарел-Медет и Елаците-мед – бяха приватизирани в самия край на 20-ти век. Безспорно имаха късмет – точно в този момент цените на металите на международните борси се изстреляха нагоре и в последните десетина години се реят в облаците. През 2017 г. трите имат общи приходи от около 1.4 млрд. лв. и печалби, които по моя оценка вероятно надхвърлят 250 милиона, като медните мини захранват и най-големия износител на страната, Аурубис България. Заедно тези фирми оформят т. нар. клъстер Средногорие, който прави много повече приходи, добавена стойност, износ и заплати на служител от всички бляскави офиси в София взети заедно. Това обаче не означава, че успехът им не е дошъл след много кал, пот и сълзи. Напротив, битката за конкурентоспособност в този сектор е ежедневна и се води на два основни фронта – намаляване на себестойността и осигуряване на нови запаси и находища.

На първия фронт през 2017 г. видяхме нахлуването на дигитализацията в минния бранш. Всеки възможен процес е напът да се автоматизира, а голяма част от миньорите днес знаят по-добре как да управляват гигантски машини с джойстик, отколкото да въртят кирката. Непрекъснато се правят инвестиции, които да изстискат всяка възможна капка човешка, ресурсна и енергийна ефективност. В началото на 2017 г. екипът на ДПМ Челопеч спечели първо място от годишните награди на международното минно списание Mining Magazine в категория „Технологии“ за приложението на нестандартен подход и осигуряване по иновативен и безопасен начин за максимално оползотворяване на руда. Нивото на комуникационна свързаност и в трите мини съперничи с тази в центъра на София. През 2017 г. дори и оловно-цинковите рудници в Родопите тръгнаха нагоре и започнаха да инвестират по-сериозно в нови машини и повишаване на ефективността.

На втория фронт най-сетне доживяхме пробив – след безкрайна сага с много обрати ДПМ Крумовград започна изграждането на първия новоразработен рудник в страната от 40 г. Ползите за местната и национална икономика вече са очевидни и дори и най-заклетите противници на проекта си промениха мнението. ДПМ реално вкарва печалбите от добива в Челопеч, които според конспиративните теории хранят пенсионерите в Канада, в разработването на проекта Крумовград. Какво по-добро от това за страната?

За съжаление, лошите новини са повече, защото други компании не получават възможност да инвестират печалбите си в разработване на нови находища. Проектите на Ресурс-1 (от групата на КЦМ) за добив на волфрам в община Велинград и на Евромакс Сървисиз (от групата на Асарел-Медет) за добив на злато-съдържащи руди в Трънско се сблъскаха с добре организирано от местното статукво и национални анти-всичко-висти обществено недоволство. Потенциалното влизане на голям инвеститор на териториите на две слабо развити общини набързо бе превърнато от възможност за развитие в смъртна заплаха в очите и кошмарите на хората.

Първият проект, който можеше да постави България на картата на стратегически важните страни за военната индустрия на целия ЕС, поне успя да изготви цялостен Доклад за ОВОС, който да бъде обсъждан. Уви, дори правителството му обърна гръб и ОВОС-ът не мина. Вторият проект, който можеше да вдъхне живот на един от най-бедните, буквално умиращи региони в страната, не стигна и дотам. Очернящата кампания бе толкова ефективна, че за отрицателно време вече беше невъзможно за страничния наблюдател да различи истината от лъжата. Инструментът „местен референдум“ проработи безотказно и над 500 потенциални, високоплатени и дългосрочни работни места отекоха в канала. Трън създаде прецедент, в който на местно ниво се реши държавата да не добива собствените си ресурси. Това направи всеки един български гражданин малко по-беден и ще бъде използвано отново и отново с подобен резултат. А когато забележим, че не забогатяваме, колкото ни се иска, вече ще е късно.

От друга страна, проучванията на нови находища няма да спрат – Родопите, Средногорието, Странджа са обект на търсене от множество екипи и компании. В България има много потенциал и непрекъснато чувам за нови проекти. Разработването на златната мина край Брезник напредва и скоро и там ще започне строителство. Най-неочаквано обаче в началото на август, 2018 г. правителството отдаде на концесия голямото и сложно медно-златно находище Прохорово на непозната фирма, свързана с Ковачки. За да се случи както трябва, проектът там ще изисква поне 500 млн. лв. инвестиция, ноу-хау и управленски опит от световна величина. Не ги виждам тези предпоставки в този инвеститор, а в бранша цари оглушителна тишина по въпроса…    

Референдумите очаквано продължиха. България и без това не се слави с големи напъни да ограничи газовата си зависимост от Русия, така че когато насред Златна Добруджа се появи проект за добив на газ, резултатите бяха напълно предвидими – набързо спретнат референдум изпепели каквито и да е идеи за собствен добив по същия модел, по който някога и Шеврон бяха прогонени. А те даже не искаха да добиват – само да проучват! Междувременно, Тотал и Шел продължават да правят проучвания в Черно море, но мълчанието им не звучи оптимистично.

Още един песимистичен пример за газовата ни политика през 2017 г.: През лятото Германия поиска разрешение за провеждане на научна експедиция за проучване на газови хидрати в Черно Море. Над 4 трилиона куб. м. природен газ са прогнозните ресурси, които може да лежат на дъното му в българска акватория. Явно не искаме да знаем дали настина са там, защото не им разрешиха и немският научно-изследователски кораб взе проби само от Румъния.

За сметка на това правителството, лигнитните мини и ТЕЦ изведнъж се оказаха супер изненадани от новите лимити на Европейската комисия за емисии на серни и азотни оксиди от лигнитни ТЕЦ, които се дискутират от поне пет години. И осъзнаха, че те практически значат скоропостижно затваряне на всички централи, с изключение на американските, и силно намаляване на добива в мини Марица-Изток. Или казано другояче – пълен крах както за добива, така и за енергетиката ни. Ясно е, че ще успеем да договорим някакви дерогации, но те ще са до време. А след това? Добрата новина е, че в тази битка България не е сама – на същия хал са почти всички източноевропейски страни-членки, тоест говорим за нещо като нова, създадена от климатичните политики, Желязна завеса.

На този фон отдаването в началото на август, 2018 г. на нова концесия за добив на лигнитни въглища край Сливница – пак на Ковачки – изглежда като някаква шега. Ама не е! Като се има предвид историята на неговите мини и ТЕЦ-ове, май ми се струва по-вероятно те да оцелеят за сметка дори на държавните. Тях дори и непрекъснатите смъртни случаи не ги събарят.

Добивът на индустриални минерали и инертни материали нараства успоредно с икономиката и възраждането на строителната активност. Добрата новина е, че незаконният добив е все по-рядко явление, благодарение на засилването на гражданския натиск и инкриминирането на такива действия в края на 2017 г. За в бъдеще даже се обмислят идеи за рекултивация на нарушените от незаконен добив терени и речни легла.

В резюме, минната индустрия в България се развива като всеки бранш се движи в собствен коловоз. Рудодобивът е най-силен, разполага с традиции и ноу-хау на световно ниво, огромни финансови ресурси, суровинна база и металургия, която да добавя стойност към добива. Би могъл да има блестящо бъдеще, ако не става непрекъснато жертва на задкулисни политически игри, местни дерибеи и гражданска анти-активност, които умело използват страховете и незнанието на населението и практически могат да изгонят цялата индустрия, защото без достъп до нови запаси тя тук не може да оцелее. Добивът на нефт и газ очевидно засега остава само в националните фантазии, а въглищата са обречени в дългосрочен план, освен ако Европа не реши, че ролята на световен климатичен лидер й тежи прекалено много. Докато Тръмп е на руля в Америка обаче, няма невъзможни неща!

Минната индустрия със сигурност има бъдеще, защото без нея няма цивилизация, но дали икономическата й мощ ще се реализира в България остава отворен въпрос, чийто отговор не се наемам да предскажа. 

автор: Боян Рашев

източник: Списание "Мениджър"