Завръщането към нормата за глобалния ред зависи от Украйна

Руският президент Владимир Путин отдавна декларира, че Украйна никога не е съществувала като независима държава. Бившата съветска република „дори не е държава“, каза той още през 2008 г. В реч на 21 февруари тази година той уточни, че „съвременна Украйна е изцяло създадена от Русия“ и дни по-късно нареди на руската армия да нахлуе в Украйна. Докато руските танкове преминаваха през украинската граница, Путин изглежда действаше по зловеща, дългосрочна цел - да изтрие Украйна от картата на света, пише Таниша М. Фазал, професор по политически науки в Университета на Минесота, за Foreign Affairs. Цялата статия може да прочетете тук.

Това, което направи инвазията на Русия толкова шокираща, е, че е анахронична. В продължение на десетилетия този вид териториално завладяване изглеждаше като архаизъм. Изминаха повече от 30 години, откакто една страна се опита да завладее направо международно призната държава (когато Ирак нахлу в Кувейт през 1990 г.). Това ограничение формира основата на международната система - границите като цяло са свещени.

Никога спазването на нормите за държавен суверенитет, не е било перфектно, включително схващането, че една страна може да контролира това, което се случва на собствената ѝ територия. Но като цяло държавите се опитват да спазват светостта на границите или поне да привидно да го правят. Държавите можеха да бъдат спокойни, че всички заплахи от нахлуване с цел преначертаване на границите им е малко вероятно.

Сега, войната в Украйна напомня за предишна, по-насилствена ера. Ако глобалната общност позволи на Русия да поеме Украйна, държавите може по-често да използват сила, за да оспорват границите и да избухнат войни, бившите империи могат да бъдат възстановени и повече държави могат да бъдат доведени до ръба на изчезване.

Колкото и смущаваща да е атаката на Русия, останалата част от света все още може да защити нормата, която Москва оспори. Глобалната общност може да използва санкции и международни съдилища, за да наложи санкции на Русия за нейната явна и незаконна агресия. Тя може да настоява за реформи в ООН, така че членовете на Съвета за сигурност, включително Русия, да не могат да налагат вето за сезиране на Международния наказателен съд и по този начин да ограничи способността на тази институция да раздава правосъдие. Такъв отговор ще изисква сътрудничество и жертви, но усилията си заслужават. На карта е един от основните принципи на международното право: териториалната цялост на държавите.

 „Смъртта на държавата“, както нарекох феномена, е формална загуба на контрол на една държава върху външната политика на друга държава. С други думи, когато една страна признае, че вече не може да действа самостоятелно на световната сцена, тя фактически престава да бъде държава. В началото на ерата на съвременната държава преобладава една причина за държавна смърт – „травма с тъпа сила”. От 1816 до 1945 г. около една четвърт от всички държави са претърпели насилствена смърт в един или друг момент. Столиците им са разграбени от вражески армии, територията им е анексирана и те вече не съществуват на световната сцена.

Бавно, но сигурно някои лидери се отказаха от завоевателна политика. В началото на ХХ век президентът на САЩ Удроу Уилсън се очертава като привърженик на териториалната цялост. Последната от четиринадесетте точки на Уилсън, разкрита след края на Първата световна война, се позовава конкретно на защитата на държавите, принадлежащи към Обществото на нациите, които според  него биха могли да предложат „взаимни гаранции за политическа независимост и териториална цялост както на големите, така и на малките държави ”.  Наследниците на Уилсън продължиха традицията да се противопоставят на териториалното завладяване.

Краят на Втората световна война предвещава нова ера. През следващите десетилетия практиката на териториално завладяване не изчезна напълно. Примерите са много – Виетнам, Израелската окупация, Фолклендските острови и пр. Най-общо казано, страните се намесиха в други държави, но без да се опитват да прекроят границите си. Когато СССР нападна Унгария през 1956 г. целта бе да се предотврати излизането ѝ от Варшавския договор. Съветите установиха нов, по-приятелски режим в Будапеща, но не предявиха претенции за унгарска територия.

Някои квалифицират нахлуването на Съединените щати в Афганистан и Ирак като насилствена смърт на двете държави, но САЩ не са имали претенции към територията им, а се стремеше да свали режими. Липсата на териториални цели не прави един вид нарушение на суверенитета по-добър или по-лош от друг, но представлява важна разлика. Картите като цяло останаха същите.

Защо внезапният спад в териториалните завоевания се случи след Втората световна война? Отговорът е една мощна сила в международните отношения: нормите. Държавите и лидерите се придържат към тях по различни причини. Докато някои норми, да речем срещу геноцида, се основават на хуманитарни съображения, нормата срещу завоеванието има по-стратегически корени с користни интереси. Някои държави спазват нормата, защото нямат териториални амбиции. Други са го интернализирали толкова дълбоко, че нарушаването му е станало немислимо. Трети го спазват, защото знаят, че териториалните спорове са основна причина за войни и смятат, че стабилността на международната система е в техен интерес. Четвърти го следват от страх, че ще бъдат наказани, ако го нарушат.

Не е случайно, че нормата срещу териториалното завладяване се появи след Втората световна война . Ужасите на този конфликт, съчетани със зората на ядрената ера, стимулираха великите сили да избягват бъдещи войни. Епохата на биполярност между САЩ и СССР позволи както смяната на режима, така и запазването на международните граници. Глобализацията също така намали икономическите ползи от териториалното завладяване -  увеличената търговия означаваше, че страните могат да имат достъп до ресурсите на други държави, без да прибягват до сила.

Не само границите станаха сигурни; самата държавност стана все по-ценна стока, отчасти защото следвоенните лидери на нови независими страни можеха да бъдат уверени, че нормата срещу териториалното завладяване ще се запази и техните новопоявили се държави ще бъдат в безопасност. Но именно гражданите на тези нови държави, много от които се намират в постсъветското пространство, с право са най-загрижени днес за бъдещето на своите страни.

Нахлуването на Русия в Украйна хвърля светлина върху несигурността на нормата срещу териториалното завладяване. Добрата новина е, че възмущението е бързо и широко, и всеобщото мнение е, че атаката на Путин може да подкопае стабилността на границите в световен мащаб.

Бъдещото спазване на нормата срещу териториалното завладяване зависи от степента, в която Путин я нарушава в Украйна. Ако в крайна сметка той смени администрацията на украинския президент Володимир Зеленски и наложи марионетен режим в Украйна, той ще се ангажира с явна смяна на режима и ще нанесе сериозен удар на украинския народ . Но той няма да оспорва нормата срещу териториалното завладяване сама по себе си. Страната ще бъде под непряк, а не под пряк руски контрол.

По същия начин, ако Путин се опита да погълне Крим, Донецк и Луганск – райони, за които дълго време твърди, че са руска територия – и останалата част от света се съгласи, това ще отслаби, но не и напълно отмени нормата, защитаваща териториалната цялост на държавата, тъй като по-голямата част от Украйна би останала непокътната. Въпреки това приемането на ограничено нарушение на нормата може да причини повече вреда в дългосрочен план, отколкото отхвърлянето на сериозно нарушение. В крайна сметка сравнително слабият отговор на Запада на анексирането на Крим от Русия през 2014 г. вероятно е насърчил Путин.

Има причина да се страхуваме, че амбициите на руския президент надхвърлят тези цели. Неговите забележки, които поставят под въпрос легитимността на Украйна като независима държава, показват, че Путин има далеч по-амбициозни цели - да преначертае картата на Европа, за да се върне към имперска Русия. Ако Русия поеме цялата Украйна, Путин ще забие кол в сърцето на нормата срещу териториалното завладяване. Ако той отиде толкова далеч, съдбата на установената норма до голяма степен ще зависи от реакцията на останалия свят. За щастие голяма част от страните показаха, че са единни в решимостта си да защитят нормата. Ако тази международна решимост избледнее обаче, съседните на Украйна страни, като Молдова, Полша и Румъния, с право биха се притеснявали за своя суверенитет. Забележително е, че международната общност не се обедини, за да отблъсне нахлуването на Русия по начина, по който водения от САЩ глобален алианс върна опита за анексиране на Кувейт от Ирак. Този ход не само възстанови независимостта на Кувейт, но и затвърди нормата срещу завладяването. Русия, разбира се, е много по-мощна от Ирак някога и притежава ядрени оръжия.

В същото време налагането на нормата срещу завладяването на територии идва с компромиси, за които всеки трябва да бъде наясно. Защитата на украинския суверенитет вероятно би струвало Трета световна война, която може да се превърне в ядрена. Но кървавите разходи, които идват с този избор, не могат да бъдат пренебрегнати. В момента Западът върви по трудна линия, опитвайки се да отговори със сила на руската инвазия, но без да ескалира конфликта.

За да запази нормата срещу териториално завладяване, световната общност трябва да продължи да оказва натиск върху Русия, дори ако целта на Путин е да анексира само Крим, Донецк и Луганск. Западният алианс не трябва да отстъпва от санкциите срещу Русия, докато Москва не признае границите на Украйна преди 2014 г.

Ако световната общност не успее да наложи нормата срещу териториално завладяване, държавите, граничещи с великите сили, ще бъдат изправени пред най-висок риск от изчезване. Сред най-тревожните аспекти на завръщането в свят на насилствена държавна смърт са последиците от нашествията върху цивилните. Отпадането на нормата срещу териториалното завладяване може да доведе до увеличаване не само на честотата, но и на жестокостта на войната.

Дори ако световната общност не се обедини зад нормата пред лицето на руския опит да възстанови имперските граници, надеждата за Украйна няма да бъде загубена. Историята го доказва - около половината от всички държави, изчезнали насилствено след 1816 г., по-късно са възкресени, под напора на националистическата съпротива. А степента на съпротивата едва ли може да се предвиди от  нашествениците. Очакванията на Путин със сигурност са далеч от целта: категоричната и сложна украинска съпротива подсказва, че Русия едва ли ще успее да контролира Украйна. Ако украинците бъдат оставени да възкресят собствената си страна, крайният резултат ще бъде добър за тях, но не особено окуражаващ за общоприетата норма срещу териториалното завладяване. За да е зачитат правилата, нарушенията им трябва да бъдат наказвани.

Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка