Политически инженеринг в паника

Дни преди преди гласуването за президент и паралелно с него и за референдума, иницииран от „Шоуто на Слави“, вече става ясно, че част от политическата класа е сериозно притеснена. Притеснена е, защото може хората да подкрепят мажоритарния вот, като гласуват с „да“ на първия от трите въпроса от всенародното допитване. Очаква се да има по-голяма от обичайната избирателна активност, защото за първи път гласуването е нещо като задължително. Така резултатите от референдума току виж се оказали задължителни. Това ще означава много сериозни размествания по политическата дъска. Помним какво се случи при въвеждането на преференциалното гласуване, бедна ни е фантазията какво би настъпило, ако се въведе мажоритарен вот за Народно събрание.

И докато кандидатпрезидентската кампания, макар вяла и закъсняла, все пак си тече, то дебати по въпросите на референдума почти отсъстват. Публичните послания са сведени само до това да ни страхуват какво би се случило, ако гласуваме с „да“ на тях. И ако все пак обществото вече е обсъждало другите две питания – за субсидиите на партиите и за задължителното гласуване – то по третия, за мажоритарния вот, сериозна дискусия досега никога не се е състояла. И той най-много притесни някои политически анализатори, свързани с определени партии.

Започна се с демонизация на инициаторите на допитването, които бяха изкарави чалгари и мутри. След това се премина към чертаенето на апокалиптични картини ако пустият мажоритарен вот вземе, та бъде одобрен – бетониране на статуквото, насърчаване на местното дерибейство от типа „Ценко Чоков“ и братя Галеви, тържество на олигархията, която щяла да получи директен асансьор към върховете на властта.

„Шоуто на Слави“ не е след любимите ми телевизионни предавания и борбата с така любимата му чалга смятам за своя лична кауза. Но когато някой предлага важни за събдата на народа допитвания, не се питам какъв е той, а се вглеждам по същество. Какво толкова може да се случи, ако страната ни се раздели на 240 едномандатни района, които да излъчват по един депутат след мажоритарно състезание между представители на всички партии?

Капаните от този вид гласуване са отдавна известни на света и в по-развитите демокрации бдят, за да не се влиза в тях. Една от най-често цитираните опасности е скритата в прочутия Закон на Дюверже, който гласи, че ако в една страна достатъчно дълго се гласува мажоритарно, то тя рано или късно се сдобива с двупартийна политическа система. Дали обаче това е толкова опасно за страна като България?

Ако достатъчно дълго избираме така законодателния си орган, може наистина да се окажем с една силна лява и една силна дясна партия, без техни клонинги и люспи. Какво имаме сега? Раздробено ляво, още по-раздробено и от по-отдавна дясно, неясни политически идентификации на политическите сили. У нас всеки може да се представи за каквото си поиска и да си прави каквото пожелае. Така се сдобихме с олигарси социалисти и с десни еколози. Разполагаме с автентична десница, евроатлантическа десница и популистка десница, както и с няколко разновидности левица – русофилска, прозападна, реформаторска, патриотична. Имаме и множество малки партийки, за които е ясно, че са или лидерски проекти или политически инженеринг на едрия бизнес и които си сменят ориентацията според спонсора.

Ако наистина мажоритарният вот направи политическата ни система двупартийна, това може да се окаже пречистващо и оздравително за обществото ни. Колко леви и колко десни идеи може да има? Може да има спор по тях вътре в самите леви и десни партии, но е неестествено този вътрепартиен спор да води до раздробяване и умножаване на партиите. Не е нужно всичко винаги завършва на принципа „на ти си куклите, дай си ми парцалките“. С фръцване и поява на нова партия, чийто лидер се надява да си намери място под чадъра на парламента като балансьор и да осребрява изнудването си срещу допускане на трапезата на властта.

Дали пък в нашите условия Законът на Дюверже няма да почисти санитарно политическата ни действителност? Да предизвика по-бързата смърт на нежизнеспособното и да подсили тези партии, в които понятията са по-изчистени и по-ясни за избирателите?

Другата опасност, скрита в мажоритарния вот, така нареченото gerrymandering, или очертаване на едномандантните райони в удобни за управляващите граници, също е преодолима, ако обществото бди и изобличава подобни опити. Местното дерибейство за нашите условия като че ли се очертава като най-голям риск. Но при адекватна реакция на общественото мнение това също може да бъде пресечено.

Много по-съществено ми се струва това, че народът е закопнял за лична отчетност от страна на политиците. Ако започнем да си избираме депутатите мажоритарно, ние ще ги познаваме лично, ще сме наясно кого точно сме пратили с гласа си в парламента и на кого да търсим сметка, ако не сме доволни от приетите закони. При сегашната система партийната централа ги крие зад полите си и не ни дава достъп до тях. Лидерът лично ги подрежда в партийната листа и те са с усещането, че той ги е пратл в парламента, а не народът. Затова са отговорни пред водача си, не пред хората. Съдбата им зависи от човека начело на партията, не от гласовете ни. Колкото и да пада подкрепата за политическата им сила, ако са в добри отношения с първия човек, той ще ги сложи на избираемо място. Когато обаче излязат в лично качество, нещата ще изглеждат по-различно.

Възможно е да гледам малко по-романтично на избирателния процес, възможно е да не сме готови още за мажоритарен вот. Възможно е да го въведем и той да не проработи веднага. Но пък е напълно сигурно, че днес имаме прекалено много политически инженеринг и прекалено силни партийни лидери, които не носят никаква отчетност пред избирателите, дори нямат връзка с тях и не се интересуват от исканията им, само от гласовете им. И че това трябва да се промени. Дори само като респектираме политиците си с предложения за промяна на избирателната система, както прави рефернедумът, на който ще гласуваме тази седмица.